Ортодокс

Ортодокс (Обетована земя)
Код:	476204-104723
Възел:	611
Релейна група:	26
Спада към тип:	Средновековни светове
Създаден от:	Григор Гачев

Създаване

Основан е от разнородна група от фанатични източноправославни и кариеристи в църковната област, обединена около Йосиф Водителя (истинското му, „нецърковно“ име е на практика неизвестно там).

По времето на появата на първите Аугментирани Йосиф създава в България секта, обявила себе си за „истинските православни“, и поставила ударение върху строго спазване на старовремските православни догми и канони. И на още други, измислени за допълване на картината, а понякога и заради нечий интерес. Те отричат всякакъв научно-технически напредък. Обявяват официално Аугментираните и Безтелесните за зло и демони. Борят се за власт на църквата – фундаменталистка православна държава. Всъщност Йосиф е хитър кариерист с лидерски качества, който вътре в себе си не е вярващ, но добре оценява ситуацията и се мъчи да се докопа до политическа власт.

Идеята да създаде такава структура се корени в успеха на секти като тази на Муун и в доказаната исторически вътрешна стабилност на конфесионалните държави. (Две от най-великите империи, създавани от човечеството, са религиозни - Византия и Османската империя. Една от големите империи на 20 век, СССР, също е конфесионална.)

Йосиф основава сектата и се обявява (по-точно оставя членовете ѝ да го обявят) за неин първосвещеник и духовен пастир. Популярността ѝ е висока сред тези, които не изпитват симпатии към Аугментираните. За десетина години тя набира значителен брой хора. Донякъде за това спомагат и първите Аугментирани, които произхождат от финансовия каймак (и често от моралната и интелектуална утайка) на обществото, и често демонстрират, че смятат обикновените хора за по-низши. С времето обаче аугментациите стават все по-достъпни, и основата на сектата се измества към по-бедните слоеве от обществото. Влиянието ѝ сред върхушката отслабва, сектата започва да линее и желаната от Йосиф цел - да постигне политическа власт - пропада. Той не се предава; след двадесетина години борба дочаква Разделянето на световете, и успява да издейства собствен свят за своята секта. Разбира се, това става с тайни пазарлъци с Безтелесните и много отстъпки пред исканията им.

Като историческа база на новия свят Йосиф и хората му адаптират и частично пренаписват историята и религиозните писания (не без помощта на Безтелесните). За довършване на картината ги допълват с нови - например Летописа на Смутното време, Указанията на Йосиф за благочестив живот и т.н. Много от възприетите правила са създадени или изчистени вече след Преселението на сектата на Ортодокс. Почти всички по-важни правила са създадени още от Йосиф Водителя; откакто той е починал, правила се създават, променят или доуточняват рядко.

Кодекс за връзка

Проектът на Йосиф отначало е бил за напълно изолиран свят. Безтелесните обаче поискали други светове да могат да го изучават и така той да е от полза за Резервата като цяло. В замяна му предложили реализиране на програма за чудеса - изцелявания от светини, прояви на духовна мощ от духовници и прочее. Необходимостта от Отговорник на света, който знае за Резервата, можела лесно да бъде решена, като тази роля бъде предоставена на специално създаден Безтелесен, обвързан със спазването на кодекса за връзка и задължен да се грижи за най-добрия интерес на Ортодокс. Пак той ще е натоварен да осигурява чрез ресурсите си и чудесата.

Йосиф приел предложението, но поставил условието връзката да е едностранна - населението на Ортодокс да не получава отникъде външна информация. (Официално - за да се опазва тезаурусът. Реално - за да няма никакъв шанс някой да се меси на Йосиф.) Още малко пазарлъци довели до условието външните изследователи да изглеждат в очите на жителите на Ортодокс като адови създания, и ако бъдат посрещнати с молитви или свети предмети, да прекъсват работа и да изчезват по подходящ начин. (Точните подробности за преговорите не са известни, но се предполага, че за това е настоял Йосиф - за Безтелесните не би било никакъв проблем изследователите да са невидими и неосезаеми за местното население.) Също, те нямат право да споменават каквото и да било за Резервата на хора от Ортодокс, а ако го направят, Отговорникът е длъжен да „редактира“ паметта на чулия информацията, или да вземе други подходящи мерки, които да попречат на разпространението ѝ.

По правилник изследователи, които проучват света от разстояние, чрез трансмитер, трябва да са видими на Ортодокс и да изглеждат като самодиви. Тези, които отиват там физически, трябва да изглеждат като караконджоли. (Предположението на Петърчо от книгата „Ортодокс“, че жените се явяват като самодиви, а мъжете като караконджоли, е грешно.) Ако се наложи да използват транспортни или други машини, те трябва да изглеждат като „зли“ природни явления - смерчове, мрачни облаци и т.н. Ако бъдат прогонени от свещеник, те са длъжни да изчезнат (по тълкуване на кодекса от Отговорника на Ортодокс - включително и да прекратят изследването си), и са длъжни да бягат от свещени думи, предмети и символи. (А ако се сблъскат пряко с тях - и да изглеждат засегнати физически.)

Понякога тези изисквания влизат в противоречие с вярванията на Ортодокс (а това ще рече и с целта на Кодекса за връзка) - например самодиви не могат да се явяват денем. (На практика полупрозрачният и блед образ на самодива не се забелязва лесно на слънчева светлина, но въпреки това улеснението не е пълно.) Съгласно Кодекса, решаваща дума в подобни случаи има Отговорникът на Ортодокс. Той решава всеки случай „според обстоятелствата“ - понякога забранява провеждането на изследване денем, понякога изисква изследователите да присъстват лично (тоест да се явят като караконджоли, за които се предполага, че могат да се явят и денем), понякога позволява то да се проведе, без изследователите да са видими, и т.н. Случвало се е да има и напълно непредположими и наглед несвързани с нищо изисквания. Изследователите не са успели да установят точна схема кога какво решение ще вземе той. Вероятно списъкът фактори, които взема предвид, далеч надвишава човешките възможности за преценка.

Вярванията на Ортодокс от една страна улесняват работата на изследователите, но от друга я затрудняват. За самодивите се очаква да са безплътни, което добре отговаря на факта, че всъщност са само образи. В същото време, изследователите е трябвало да държат изпит по специално измислени „самодивски“ хора и да ги играят, ако някой от Ортодокс ги забележи. (Скоро трансмитерните инженери се изхитрили да завъртят на хорото само самодивските образи, докато изследователите продължават да си работят спокойно. Отговорникът на Ортодокс обаче заявил, че буквата на кодекса е нарушена, и номерът не минал. Обяснение не е дал.)

Подобно е положението и с караконджолите. Вярванията на Ортодокс за тях в голяма степен отразяват реалностите на работата им - те вършат странни неща и могат да повредят това или онова, но рядко нараняват хора или ги нападат. Изчезването им добре съответства на изтеглянето им чрез трансмитера на Академия. (По тази причина и изследователи, затворени в клетка, по чиито стени, таван и дъно има кръстове, или в осветени с литургия места - черква или манастир, е забранено да бъдат изтегляни чрез трансмитер. Иначе би се получило, че светостта не е пречка за тях.)

(Не е ясно защо при случаи, сходни на Петърчовия, когато бащата и майката на Христина се явяват пред него в истинския си вид, е нямало санкции - може би защото не са били на изследователска задача, тоест точно тази буква на кодекса не е нарушена, или защото Петърчо е било планирано да бъде измъкнат от Ортодокс, тоест потенциално вече не е негов жител.)

Запазилият много от човешкия си хумор Безтелесен въвежда купища весели елементи в спазването на статута. Например апаратурата, която подсигурява промяната във вида на изследователите (и е част от трансмитера), отразява всяка тяхна емоция във вида на съответните им образи (включително доста емоции, които реалното им тяло би прикрило).

Изгледът на някого като самодива, или като караконджол често е духовита карикатура на реалния човек. Физическата прилика обикновено е запазена до степен който знае за какво става дума да може да ги познае, но като правило е „разкрасена“ по хем трудно предсказуем, хем определено типичен за човека начин. Ситуацията е още по-весела, ако изгледът включва промяна на пола (самодивите по дефиниция са красиви жени, докато караконджолите... е, достатъчно грозни са, за да няма как да не са мъже.)

Отговорник

Отговорникът на Ортодокс е Безтелесен, назначен от Свръзката. Представлява специално създаден за тази задача синтетичен разум, обвързан с избрания от Ортодокс кодекс за свръзка с другите светове и уговорените задачи. Както често става между Безтелесните, той е придаден като подоператив към друг Безтелесен - този, който е ходатайствал за създаването на света. (По този начин Безтелесните са „заобиколили“ изискването на Йосиф Отговорникът на Ортодокс да се ръководи единствено от кодекса за свръзка: той наистина се ръководи само от него, но е подчинен на необвързан от това обещание.)

Формално Отговорник е подоперативът; доста от Отговорническата работа и повечето контакти със Стандартни се вършат от него. Тъй като обаче главният му Безтелесен е известен сред Стандартните почти само с тази си роля, обикновено той бива наричан от тях „Отговорникът на Ортодокс“. Почти всички Стандартни не знаят за това разделение на ролите и смятат, че контактуват с Безтелесния като цяло; малкото, които го знаят, знаят също и че за тях на практика няма значение с кого точно контактуват. Отделно от това, за главния Безтелесен отговорничеството за Ортодокс е нещо като хоби, и той доста често се меси в работата на подоператива си, така че грешката е и донякъде вярна.

Както около всеки Безтелесен, така и около този се носят какви ли не слухове - например че това му назначение всъщност е наказание за някакво провинение или престъпление. Истината е, че заради ходатайството си за създаването на Ортодокс той смята за свое морално задължение грижата за този свят.

Някои Безтелесни смятат, че той понякога нарушава кодекса на Свръзката, допускайки прекалено близко обвързване със Стандартните и лични симпатии, до степен да нарушава правилата заради тях. Не могат да му отрекат обаче, че е постигнал истински духовен и религиозен тезаурус в доста трудни изходни условия (повечето Средновековни религиозни тезауруси бързо се израждат в псевдо-религиозни властомански, дори ако изходната среда не е от българи).

(В това мнение на Безтелесните има известна доза истина. Знае се, че подоперативът за Ортодокс е от второ ниво в йерархията оперативи на Безтелесния, непосредствено под ядрото на личността му - тоест, Безтелесният преценява тази задача като една от най-важните си. Като се има предвид, че тя ще се върши също толкова добре дори ако подоперативът бъде смъкнат десетки нива надолу, единственото логично обяснение са силни симпатии на Безтелесния към Стандартните и Ортодокс. Знае се също и че този Безтелесен е запазил непропорционално и нелогично (от гледна точка на Безтелесните) голяма роля на човешките качества в ядрото си, включително позволява на емоции и нелогичност да повлияват в определени случаи решенията му. За Безтелесните това е белег на „изкривеност на личността“, тоест в известен смисъл разсъдъкът на Отговорника е ненадежден - не е ясно доколко може да се разчита на безпристрастната му преценка по въпроси, свързани със Стандартни. Тъй като обаче той никога не е давал повод да се смята, че изпълнява Отговорничеството (или която и да е от другите си задачи към Свръзката) недостатъчно добре, бива търпян, горе-долу както Стандартните биха търпели някой кротък и безвреден луд. А ръководството на Свръзката го смята, точно заради тези му особености, за „ценен ресурс“, и понякога го използва и за нетипични задачи. В дъното на романа „Ортодокс“ е точно такава интрига на ръководството.)

Отговорният за Ортодокс подоператив действа, като управлява подоперативи за социалната структура на планетата, физическата ѝ структура, стабилността на звездата ѝ и околокосмическото пространство, и т.н. Всеки от тях разполага със свои йерархии от подоперативи. Този за социалната структура например разполага с подоператив за управление на физическите му тела из планетата (на него пък на свой ред се подчиняват подоперативите, които реализират личностите на тези тела), подоператив за глобално следене и наблюдение, подоператив за социално планиране и връзка с Патриарха, и т.н.

Официално Отговорникът поддържа връзка на Ортодокс единствено с Патриарха. Явява му се като ангел-съветник и скрито манипулира избора на Патриарх; това са основните средства, чрез които насочва развитието на тезауруса на Ортодокс (има и други - може дори да се намеси в мисленето на някого пряко, без този някой да усети, или да манипулира събитията, но обикновено избягва да го прави). Реално обаче контактува и с много други хора; предполага се, че има поне десетина тела, живеещи като обикновени хора на различни места, може би дори сред Анатемосаните, и които също служат като инструмент за влиянието му. (Броят им бавно се увеличава с увеличаването на населението; към 972 г. от Разделението те са дванайсет; съвпадението с броя на християнските апостоли е случайно.)

Светът

Представлява планета с размерите на Земята и с подобна на земната луна. Сушата е 42% от повърхността и почти цялата е един огромен, силно разклонен континент с дълбоко врязани в него морета, прострял се предимно в северното полукълбо. Ландшафтът е регулиран - няма пустини, твърде високите планини са рядкост, и пр. Пейзажът почти навсякъде е леко хълмист до планински, с много гори и поля, годни за обработване. Климатът също е регулиран - с лято като типичното за Югоизточна Европа и доста по-топла зима, без големи температурни разлики, с редовни валежи и др. Типичен за земните субтропици климат показват единствено екваториалните области (и то само на места - екваториалната част на континента се състои предимно от високи плата и планини, със стръмни спускания към брега, така че климатът там пак е близък до общия. Климат със студени зими и обилен сняг имат само терените на север от полярния кръг, които са малко. (През първите хиляда години от заселването му населението обитава област, разположена между 35 и 50 градуса северна ширина, така че не среща дори тези „крайности“.)

Заразни болести на практика няма. Опасни животни - също, с изключение на вълците (поискани лично от Йосиф Водителя) и мечките (рядко срещани и още по-рядко ставащи стръвници). Животинският и растителен набор са подбрани от типичното за Югоизточна и донякъде Средна Европа през Средновековието.

Весел куриоз в това отношение са стопанските видове. Съставителите на проекта са нямали и идея, че повечето „типично български“ растения, а и доста домашни животни, са пренесени отдругаде по-късно и средновековният българин не ги е познавал. Списъкът е дълъг – царевица, памук, картофи, домати, тикви, боб, дини, пъпеши, леща, ориз, фъстъци, кокошки, пуйки... Злоумишлени слухове твърдят, че Йосиф Водителя се е отказал с огромно неудоволствие от кафето и тютюна, и дори че в екипа, правил проекта, е имало поддръжници на индийския коноп и коката. (Последното вероятно не е вярно – смята се, че Йосиф е направил проекта за света почти сам, ако не броим доизчистването му от Безтелесните.) Отделно от това, на практика всички видове на Ортодокс са не каквито са били през Средновековието, а от сортове и породи, селекционирани не повече от сто години преди Разделението.

Нелегално (всъщност ръководството си е затворило очите за тях) са се промъкнали дори някои генно-инженерни видове. Класическият пример е грозде (наричано на Ортодокс патриаршеско), което е без семки и съдържа фруктоза вместо глюкоза (и е подходящо за диабетици и чернодробно болни, но не става добре за вино). По-малко разпространено, но също отглеждано, е т.нар. пиянско грозде - сорт, който има много висока захарност. Виното от него може да достигне до 30% съдържание на спирт и пак да е естествено сладко. (Свещениците на Ортодокс не го долюбват и се мръщят на тези, които го отглеждат масово, но не са го забранили: виното е много ароматно и бива смятано за идеално за причастия. То е и единствената силна спиртна напитка на свят, където създаването на дестилационен апарат се наказва от свещениците като минимум с бой с пръчки.) Повечето отглеждани сортове царевица са с далеч по-високо съдържание на лизин от оригиналната, и са не по-малко пълноценна храна от житото. Има и люти чушки, които съдържат почти 6% капсаицин, една от които може да подлюти здравата вечерята на манастир с над две хиляди монаси - осемстотин до хиляда литра гозба. Много от другите култури и животни също имат дребни генетични подобрения – например кучетата от Ортодокс не боледуват от бяс, гроздето не го лови мана, картофите не страдат от колорадския бръмбар...

Друг весел, макар и досаден куриоз са бълхите и въшките. Непосредствено след Преселението ръководството на сектата, запитано от по-грамотните и досетливи свои миряни за тях, е излязло със становището, че малките гадинки, както и вълците, са част от истинските неща и че волята Божия е да ги има. Истината обаче е, че никой от тези радетели на селския живот не е живял на село през живота си и не е знаел, че добитъкът има паразити - и затова не се сетили да поискат при съставянето на проекта да ги няма.

Население

Всички заселници на Ортодокс са членове на сектата на Йосиф Водителя от времето на Преселението. Хора извън тази секта не са били приемани в проекта. Малкото желаещи да се присъединят към него в последния момент са били набързо покръстени и приети в сектата.

Средната продължителност на живота е 75-80 години. Разсейката обаче е сериозна. Поне 5% от хората не доживяват до 65, заради болести (най-често инфаркти, инсулти, рак и простуди) и по-рядко нещастни случаи. Също, поне 5% надхвърлят стоте (повечето от тях покрай наследствени аугментации за дълголетие). Изследователи от Академия са изчислили, че здравна помощ като тази на Академия би повишила средната продължителност на живота на Ортодокс с поне 10 години.

При преселването на планетата, за да обедини хората си, Йосиф Водителя създава църковно обявеното роднинство. Чрез него се декларира некръвна и небрачна роднинска връзка между хора. След Преселението всички са били свързани в „семейства“ от по няколко братя и сестри. Оттогава църковно обявеното роднинство се използва най-често при осиновяване на деца, понякога при приемане на Анатемосани, но и при най-различни други случаи - когато свещениците решат, че е необходимо.

(Аргументът на Йосиф за измишльотината му е бил, че трите вида връзка между хората отразяват трите лица на бога: кръвната връзка - Бог-отец, брачната - Бог-син, църковно обявената - Светия дух. Третата форма се оказала удобен „капак“ и за осиновяването, побратимяването, побащимяването и други стари практики; по този начин ѝ била подсигурена „традиция“ дълго назад във времето. Йосиф използва да обяви, че така е било по начало, но хората са забравили това родство заради греховете си и небесно откровение му го е напомнило.

Пъргавият ум на Йосиф често е съчинявал дори на момента религиозни обяснения за какво ли не. Например изискването за двама свидетели при обявяване на църковно роднинство той обяснява с необходимост при подобно свещенодействие от сходство със Светата троица: обявяващият и свидетелите са общо трима.)

При преселването на Ортодокс групичката е само от две-три хиляди човека. Контролът върху раждаемостта е обявен за зло и забравен, и броят на населението непрекъснато расте. Към 972 г. след Разделението то е около 25 милиона души, населяващи около 550 000 квадратни километра. Вероятно населението би било много повече, ако раждаемостта не е била естествено ограничена от генетичната каша и от факта, че през първите около шестотин години между половината и една трета от населението са се замонашвали, или не са участвали в брак поради други причини. Към 972 г. след Разделението генетичната каша вече не пречи много на размножаването, а в манастирите отиват твърде малко хора и населението расте доста бързо.

Първоначално големият процент от населението е било религиозно по-скоро проформа (повечето от първото поколение по-скоро са мразели богатите, които могат да си позволят качествени аугментации) и истински вярващите са намирали себеподобни предимно в манастирите. През първите няколко поколения религиозността се е засилвала - това е времето, когато манастирите преливат от монаси. С „попиването“ на религията с поколенията обаче съотношението се обръща, обръща се и процесът - вярващите се чувстват добре навсякъде (и по-нужни извън манастирите). Вътре остават все по-малък брой монаси, някои недостатъчно набожни за цивилния живот, но търпени вътре заради посветяването си (и възпитавани в религиозен дух при по-строга дисциплина), други - недостатъчно кадърни, за да се оправят в живота извън манастира, и т.н. Изследователи на Ортодокс спекулират, че това може би е начин за допълнително изчистване на обществото от недостатъчна религиозност.

Неясно кога, предполага се че през първите триста години след Преселението, именната система на Ортодокс се е превърнала в каша. Официално човек има там само собствено име. Ако името му е уникално сред обсъжданите, обикновено го наричат само по име. Ако не е, в действие влизат всякакви форми на пояснение - прякори, бащини имена или прякори, родови имена или прякори, произходи от населени места, фамилии в стил отпреди Разделението и каквото и да е друго, което го отличава според компанията. Един и същи Петър може в съседното село да бъде Петър от Ябълково, в селската кръчма - Горномахленския Петър, на женска седянка - Стояниния Петър, на панаир - Петър житаря, и т.н. За църковни цели (които са най-близките до граждански регистър), човекът се води по име, родители и година на раждане. Отделно от това, църковните книги са за определено място и описват родените и живелите там, така че е документирано и населеното място, където е роден. Много рядко, но понякога дори с толкова пояснения се случват съвпадения. В такива случаи обикновено в църковните книги се вписва някакво допълнително пояснение - от коя махала е човекът, или имена на прародители, или каквото друго свещеникът сметне за подходящо. Уникална система на имена или други обозначители умишлено не е създадена, тъй като „е опит хората да станат всезнаещи като Бог“.

Генетиката на Ортодокс

Ортодокс е истинска генетична каша. Тъй като сектата на Йосиф силно се е противопоставяла на всякакви видове аугментации, процентът в нея на хората с официално разрешени аугментации (средна продължителност на живота 100-110 г., пълноценно здраве почти до края и т.н.) е бил сравнително малък. Истината обаче е, че повечето от членовете ѝ са мразели аугментациите именно защото са били опитали да се сдобият с това или онова и опитът е бил неуспешен или с нежелани ефекти. А обикновено е бил неуспешен, защото срещу почти или съвсем без пари е можело да бъдат намерени само експериментални или нелегални аугментации, недокументирани и недоизпипани, нерядко ментета. Съответно, резултатът не е бил желаният. (За сметка на това най-често е бил труден за предполагане и очакване.)

Така че при преселението на Ортодокс официално се е смятало, че в групата почти няма генетични аугментации и отклонения, но всъщност процентът на генетично модифицираните е бил дори доста висок за преселенска група. Почти всеки е криел какво носи в гените си (а много и не са знаели, или не са били наясно с възможните последствия). Всякакви генетични паспорти и консултации, естествено, са били немислими. За капак на нещата, първите няколко поколения направо са гъмжали от всевъзможни нелегални контейнерни ретровируси и техни подивели щамове, пренасящи от когото на който попадне каквито гени и техни парчета попаднат - истински генетичен миксер. (Още доста преди Разделението Йосиф Водителя е забранил на хората си да се модифицират генетично, така че те не са смеели да го правят легално - а повечето нелегални генетични модификации не са включвали качествено почистване от контейнерния ретровирус, пренасящ модификацията.) Вероятно единственият, който може да се оправи в кашата, е Отговорникът на Ортодокс, а той рядко консултира населението.

На базата на това наследство е възникнала една от най-големите генетични лудници в човечеството - и това, че почти всички отклонения не са в сфери, които се виждат нагледно, само я е оплело още повече. Има светове, претърпели генетични злополуки или дори генетичен тероризъм или войни - там нещата са по-страшни като видими последствия за хората, но айсбергът е под повърхността не повече, отколкото е над нея. На Ортодокс той е скрит на практика целият и е огромен. За щастие на населението му, официалната доктрина рядко възприема генетичните особености като дяволско дело, и дори тогава смята носителите им не за престъпници, а за жертви (освен ако те самите нямат глупостта да дадат поводи за друго тълкуване).

С времето генетичната каша е овладяна от естествения подбор, поне до степен да не пречи твърде много на раждаемостта. Много често обаче са срещани наследствените останки, скрити или в някаква степен изявени, на нелегални, експериментални или просто не много известни аугментации. Съчетанията им понякога пораждат изключително странни хора.

Видимите инвалидности на Ортодокс са малко повече, отколкото преди Разделението, но доста по-малко, отколкото са били през реалното Средновековие - процентът на генетичните е малко по-висок от този преди Разделението, но процентът на причинените от лоши условия на живот са съвсем малко повече, отколкото тези преди Разделението, и много пъти по-малко, отколкото тези през истинското Средновековие. Като допълнителни качества, както физически, така и личностни, обаче може да се намери каквото ум не би побрал, дори този на авторите на генетичните модификации.

Икономика и култура

За ниво на развитие на света е избрано ранното Средновековие. Машините от всякакъв вид (всичко по-сложно от обикновено колело или воденичен механизъм) са обявени за осквернение на волята Божия, прогресът под каквато и да било форма - също. Създадени са строги правила, които да забраняват дори като идея нещата, които принципно биха могли да доведат до прогрес. Много често тези правила са изненадващо изобретателни и ефективни. Някои изследователи на Ортодокс смятат това за сигурен признак, че са били предложени от Безтелесните; други го оспорват.

Установено е летоброене от преселението - ОП. Използват се старостилни (по представите на Йосиф и компания) мерки и теглилки, технологии и др. Наемането на един човек от друг за работа е забранено. Реално често се получава на практика – някаква работа се свършва срещу някаква форма на заплащане. Ако обаче някой започне твърде често да наема други хора, свещениците го принуждават да се откаже, за да го опазят от греха на прекомерното богатство. Също, ако някой не дарява на черквата и/или бедните почти всичко, което не му е реално нужно, бива обявен за недостатъчно добър християнин, а на Ортодокс това е много тежка стигма.

Мързелът също не се поощрява: ако някой реши да разчита на помощта на другите, без да е наистина неспособен да се изхранва, надали ще дочака помощ. Далеч по-вероятно е да получи наказание от местния свещеник заради мързела си, и това наказание да не е хич милостиво. Мързелът бива смятан за не по-малко тежък грях от кражбата или прелюбодеянието.

Създаването на каквито и да било икономически сдружения (а и по принцип организации, с изключение на църковните) се смята за опит за подкопаване на властта на църквата и се наказва решително и безкомпромисно.

Изследването на нови територии се допуска само при необходимост от заселването им (пренаселване на наличните) - търсенето на територии без нужда бива считано за душевна алчност. (По тази причина на Ортодокс реално няма изследователи, и почти никой не знае какво се простира на повече от ден път в незаселена територия. Проучвания се правят единствено когато на нова територия ще се основава нова Митрополия, а това не се случва често.)

Поданиците на Патриаршията ѝ плащат данък. По канон данъкът е „Божия десетина“ - една десета от всичко, което човекът е изкарал и придобил през годината. Освободени от него са свещениците и монасите, тъй като цялата им работа е служене на Бога. Местният свещеник има право да променя размера на данъка за отделните хора както реши. Като правило трудолюбиви, но затруднени от живота или бедствия хора биват освобождавани отчасти или изцяло от данък за годината, а охолно живеещите биват подканяни да дават като данък, или да даряват на бедните всичко или почти всичко, което имат свръх реално нужното им. Ограничението пред местния свещеник е населеното място да не дава по-малко данък като цяло. Ако това е необходимо, може да го разреши свещеник от по-висок ранг. Злоупотреби с тази власт на свещениците на практика няма: смята се, че ако свещеник си позволява лични пристрастия в определянето на данъка, той поставя себе си над Бога и трябва да бъде афоресан, а в по-тежки случаи дори анатемосан.

Данъкът се събира от местния свещеник. Неголяма част от него отива за издръжката на по-високите свещенически рангове - владици, митрополити, Патриарх. Част свещеникът раздава на бедните и нуждаещите се. Част запазва на склад към селската черква, като неприкосновен запас на селото при внезапни бедствия. Част бива предавана на местния манастир - съхраняването на данъка е едно от манастирските задължения. Част отива за издръжката на самия свещеник.

Контролът над свещениците и манастирите за разпределянето на събрания данък е строг, а за това, от което те се издържат, суров. Най-малкият признак, че свещеникът охолства на гърба на миряните си - и той бива предупреждаван от по-висшите рангове, че е „лош свещеник“, тоест че е близо до афоресване. Владиците и митрополитите спазват същите правила: къщите им често са големи и красиви, но са посветени на вярата и хората. Самият митрополит най-често живее в неголяма стаичка, а красивите стаи са за гости или за църковни книги и предмети. Патриархът на Ортодокс по традиция живее в малка стаичка в мазето на Патриаршеската катедрала, с прости дървени легло, стол, маса и полица за книги в нея, и ползва прислуга само ако е твърде стар или болен, за да се грижи за стаята и за себе си сам. (Традицията е въведена пак от недоверчивия към всички Йосиф.)

В историята на Ортодокс е имало, особено през първите триста години, случаи висши духовници да си позволяват излишен разкош - това твърде бързо се е разчувало. Разминаването на думите и делата е ставало очевидно и миряните (и низшите духовници) са започвали да се дразнят (или да завиждат). Недоволството бързо се е разпространявало и сред клира на по-скромните висши духовници, и в крайна сметка се е стигало до обсъждане на високо ниво на поведението на твърде добре живеещите духовници и порицаването им. (А един път, когато почти половината Митрополити се сговорили да не си връзват кусур за обичта към лесното и сладкото, за малко не се е стигнало до размирици в близо половината Патриаршия. Четвъртият Патриарх, за когото се говори, че също е бил част от сговора, се принудил накрая да излезе с нареждане тая практика да се прекрати. А тъй като нареждането не било спазено особено охотно, и размириците продължили и се засилвали, две години по-късно последвал и строг канон за поведението на духовните лица. Дори и след това обаче се наложило един Митрополит да бъде афоресан и един пратен в манастир, за да се стреснат останалите и да започнат да спазват канона.)

Както свещениците, така и манастирите биват поощрявани да изкарват със собствен труд колкото могат от издръжката си. На практика всеки селски свещеник има малко добитък и градинка, в която отглежда повечето необходими му плодове и зеленчуци. За тях се грижат основно жена му и децата му - от него се очаква да е посветен денонощно на миряните си. Ако обаче наистина няма с какво да помогне на никого в момента, помага естествено на семейството си. А ако е твърде отдаден на миряните си и не смогва за себе си, миряните обикновено го ценят достатъчно, за да му помагат без подкана.

Манастири, които нямат твърде много друга работа, изкарват прехраната си изцяло сами. В по-гладни години манастирите понякога не само не взимат нищо за себе си, но и помагат с отгледаното от тях на миряните. В по-населените манастири повечето монаси работят по цял ден за благото на миряните - строят пътища или мостове, помагат в полската работа и т.н. По канон техният труд е „дар от Бога“ и не подлежи на заплащане; никой добър християнин обаче не би приел монахът, който цял ден е копал нивата му, да си тръгне недарен с храна или каквото друго има.

Търговията е натурална. Пари или друго универсално разплащателно средство няма - каноните на Ортодокс забраняват създаването на такова, понеже то би накарало хората да мислят за него вместо за Бога. Срещат се правени от местните златари златни и сребърни монети, които обаче се ценят в качество на украшения и други подобни. Основната причина е суровият възглед към богатството (официално - наследство от православните канони, реално - напасване към състава на сектата, идващ по време на Преселението предимно от най-бедните слоеве). Вересията е популярна, не на последно място поради липсата на някакъв вид пари, но свръхзадлъжнелите са рядкост – от един момент нататък просто никой не смее да им дава на вересия повече. Също, ако не са задлъжнели от реална нужда, свещениците започват да ги притискат да работят повече и да икономисват, а ако са реално нуждаещи се, получават дарения от по-заможните, пряко или чрез църквата.

Липсата на универсално разплащателно средство донякъде пречи на търговията - често се случва този, който предлага желаното от някого нещо, да няма нужда от това, което другият може да му предложи срещу него. Понякога някоя стока (най-често жито или сол) започва да се използва тук или там в тази роля, но свещениците бързо прекратяват практиката. На пазарите често се организират нещо като „борси“, които посредничат при по-сложните сделки: някой, най-често местният писар, прави сметки какво на кого да се даде, за да получи всеки каквото търси (или би приел). До създаване на по-сериозни борси не се стига, първо защото свещениците се усещат, че „това не е читаво нещо“ (подчертава нуждата от единно разплащателно средство), и второ, че общата грамотност на населението не е достатъчна за сложността на задачата. Ако някоя стока не стига за всички, които я търсят, обикновено посредниците се опитват да я разпределят така, че да има поне по малко за всички.

Духът, порядките, обичаите и правилата са каквито са били през Средновековието за България и българите, по представите на Йосиф и хората му. Реално отговарят по-скоро на късното Средновековие, каквото е в популярните обществени представи по времето на създаването на проекта, и са твърде различни от реално исторически съществувалите. Списъкът на разликите е огромен; причината за повечето е една и съща - Йосиф и хората му просто не са знаели това или онова. Че българките тогава не са носели рокли; че „потур“, „ока“ и още много други думи не са български; че много обичаи тогава не са съществували, или пък са били смятани за езически и безбожни, и т.н.

Езикът

Съгласно документацията на проекта езикът на Ортодокс е трябвало да бъде църковнославянският, с минимално влияние на съвременния към Разделението български. Хитрият Йосиф обаче надали е вярвал, че може реално да наложи на преселенците да говорят език, който не знаят и надали ще им е до това да го учат. Реално на Ортодокс се говори език, взел структурата и правилата си от съвременния към Разделението български. Речниковият му запас е сходен на българския от Възраждането (заради сходния тезаурус), но почти винаги се използват съвременните думи, а не тези от Възраждането. Където са по-точни и подходящи, са се закрепили дори научни термини - „широколистна“ и „иглолистна“ дървесина, „плацента“ и пр.

Езикът е фиксиран към времето на създаването на Ортодокс. Смята се, че е създаден (пряко или косвено) от Господа и съдържа всичко, необходимо на божия човек. Няма ли за нещо дума в езика, то най-вероятно е дяволска работа и не трябва да съществува, нито пък думата. По тази причина развитието на езика реално е невъзможно.

Църковнославянският език, под името „свети черковен“, задължително се изучава от духовенството. Тъй като обаче е предвиден почти само за духовни цели, не е пълноценен език - на него например е невъзможно да се обяснят много ежедневни дейности. Доразвиването му, естествено, би било светотатство. Реално го знаят в пълнотата му почти само преподавателите. Епископите като правило владеят голямата му част и могат да си служат с него свободно, където е приложим. Свещениците и монасите най-често знаят молитвите на него, и биха могли да скалъпят на него нещо смислено. Манастирските братя най-често знаят не повече от няколко десетки основни думи. Горе-долу с толкова може да се справи, в смисъл да ги разбере, и типичният жител на Патриаршията.

Социално и държавно устройство

Системата за управление е теокрация. Държавата се нарича Патриаршия. Начело е Патриархът, който има неограничена власт. Патриаршията се разделя на Митрополии, начело с митрополити. Митрополиите се делят на околии, начело с владици. Околиите се делят на села (рядко - градчета), управлявани от местните свещеници. Околията обикновено включва около петдесетина населени места (обикновено поне един град, където най-често е и седалището на владиката), Митрополията - около петдесетина околии (по-големите околии и Митрополии са рядкост). Митрополиите в Патриаршията към 972 г. от Разделението са шестнадесет; броят им бавно расте с увеличаването на населението и експанзията в нови територии.

Грижата за централните държавни дела се извършва от администрация, подчинена на Патриарха. Тя поддържа архивите на Патриаршията, списъците на духовническите длъжности, насочва големите заселвания, издава разрешения за строителство на манастири и пр. Делата на Митрополиите се придвижват от митрополийски администрации, подчинени на съответния митрополит. Владиците нямат дефинирани администрации, но почти към всеки владика има поне по един писар, който не само записва и преписва необходимото, но и изпълнява секретарската работа около него. Селските свещеници понякога вършат писарската си работа сами, понякога я върши по някой по-грамотен от селото (и не твърде претоварен от своята работа).

Размерът и разпределението на населените места са строго регулирани. Спазва се правилото, че култивираната площ в землището на всяко населено място не трябва да превишава некултивираната. Всяка стопански използвана земя - ниви, градини, самите населени места, пътищата между тях, обикновено дори пасищата, се брои към култивираната площ. Селата са с между 200 и 2000 жители, обикновено между 500 и 1000. Повечето околии имат централно градче, с население между 2 и 5 000 (където е и седалището на владиката), всяка митрополия - централен град с население около 10 000 души (там е и седалището на митрополита). Столицата на Патриаршията, Свети град, е отделна териториална единица, подчинена пряко на Патриарха. При надхвърляне на допустимия размер на населено място, или превишаване на култивираната над некултивираната земя, част от хората биват изпращани да заселват нови земи, или по-рядко в по-малки населени места или да заселят отново изоставени по някаква причина.

Свещениците са духовни и светски лидери на населените места; пак те са и съдии. Властта им е абсолютна - единствено свещеник от по-висок ранг може да отмени нарежданията им, и това не се случва често. Случаите на злоупотреба с тази власт обаче са изключително редки, и ако такъв се установи, наказанието е далеч по-безмилостно, отколкото обичайните над несвещеници; афоресването е на практика задължително, и почти никога не се минава само с него.

Присъдите на Ортодокс могат да бъдат публичен упрек, телесни наказания, имуществени санкции или каквото изобщо хрумне на съответния свещеник - утвърдено законодателство няма. Смъртно наказание или затвор не се прилагат - смъртното наказание противоречи на религиозната парадигма, а затворът няма традиции. Най-тежкото наказание се нарича анатемосване. Представлява лишаване от всякакви права и имущество и изгонване от Патриаршията без право да се върнеш и заселиш на нейна територия. Прогонвания от Патриаршията за определен срок се случват, но са рядкост.

Изпълнението на произнесена присъда е задължение на всеки гражданин на Патриаршията. Отказът да го спази се наказва със същата присъда, както неизпълнената. По същия начин се осигурява и опазването на реда - залавянето на нарушител е задължение на всеки. Ако е нужно, цели Митрополии могат да бъдат вдигнати на крак, докато престъпникът не бъде открит и осъден. (Този начин на действие е твърде ефикасен и като превенция на престъпленията - никой не иска да го откъснат от работата му за дни и седмици, така че нетърпимостта към престъпниците е голяма.)

Системата е строга и нетолерантна към престъпност от какъвто и да било вид или каквито и да било организации освен църквата, и поддържа много добър порядък и спокоен живот. Поради строго регулираната икономика, лишена от възможност за създаване на големи икономически единици, корупция на практика не съществува. За това спомага и малкият размер на населените места - обикновено всеки познава всички от селото и тайните бързо стават известни. Благоприятният за селско стопанство климат и поощряването на трудолюбието осигурява напълно приемлив (като за средновековен свят) стандарт на живота, практическата липса на инфекциозни болести също спомага за това. Парадоксално, но факт: ако във Възел 611 се организира обективно състезание по безпроблемен и спокоен живот, въпреки ниския си стандарт и слабото развитие Ортодокс ще е сериозен претендент за първото място.

Единственото „нецърковно“ нещо на Ортодокс са цирковете - неголеми трупи, които обикалят от място на място и се издържат от представления, понякога и от помощ в селската работа. Много от по-религиозните хора не ги гледат с добро око, без да имат някакви конкретни претенции. (Всъщност - че са привлекателни за хора, които не са особено църковно настроени.)

Причината за съществуването им е била съвет от Свръзката към Йосиф Водителя, че изцяло църковна система е нещо като парен котел без предпазен клапан, и че нещо от типа на пътуващи циркове би било добър отдушник. Обикновено цирковете представят различни видове атлети и акробати, неголеми театрални постановки, по-рядко разни чудати неща, и разбира се, смешници – така на Ортодокс наричат клоуните.

Донякъде в графата „нецърковни“ попадат и различните баячки, гадателки, лечители и пр. Като правило, те обличат дейността си в натъртено църковни форми, и се кръстят и божесват повече и от свещениците и монасите. Въпреки това обаче, често по-религиозни хора мърморят срещу тях (особено ако са малко по-некадърни, или не умеят да контактуват добре с околните). Официално черквата няма принципни възражения срещу тях, но конкретни свещеници и монаси понякога ги недолюбват. (Което пък често не им пречи да ги посещават и молят за услуги и помощ.)

Особено е положението на Ортодокс на кръчмите. Ако цирковете са отдушникът „на едро“, кръчмите са типичният ежедневен отдушник на мъжете на Ортодокс. (За което още Йосиф се е сетил, предполага се и без помощта на Свръзката.) Свещениците гледат на пиянството с лошо око и често порицават строго алкохолизиралите се, но въпреки това почти всяко село си има свой пияница. (В околии, където пиянското грозде расте добре - често и група пияници.) За да бъде държано положението под контрол, е създадено правилото, че селският кръчмар е помощник на свещеника при раздаването на причастие - върви след него и носи виното и комката. Това поставя кръчмаря в ролята на помощник на свещеника и в отношенията с пиячите, и го кара да ги обуздава и държи под контрол.

Още по време на съставянето на проекта за Ортодокс Йосиф вписал идеята за възстановяване на някои народни обичаи, в плана на „исконна народна мъдрост“. Предполага се, че е искал да направи живота по-колоритен - повечето от тези обичаи не са особено църковни и почти всички в крайна сметка имат предхристиянски произход. Десетина години след Разделението обичаите започват малко по малко да си пробиват път (предполага се, че са въведени внимателно от верни хора на Йосиф). Сред тях са:

• краденето на момите (което е открай докрай представление и се уговаря предварително между родителите на младите; реално нападение и отвличане би било наказано сурово от свещениците)
• брачната обиколка (след обявяването от свещеника на младоженците за съпрузи, роднините ги впрягат във впряг и така обикалят три пъти църквата, като символ на желанието им за съвместен живот и в трудности)

Църковни особености

Разминавания с оригиналните исторически положения, включително фрапантни, има и църковните порядки и обичаи. Много от тях биха били обявени от кой да е образован православен свещеник отпреди Разделението за суеверия или ереси, и с право. На Ортодокс те са допуснати най-често от съображения за практичност. Съображенията по-късно не винаги са се оказвали верни, но повечето разлики са запазени въпреки това. Ето някои (далеч не всички) от тях:

• В традиционната българска православна църква например има само един синод - на Ортодокс има околийски, митрополийски и централен синоди. Околийските се състоят от свещениците в околията, ръководени са от околийските владици и са подчинени на митрополийския синод. Той се състои от владиците в околията, ръководи се от нейния митрополит и е подчинен на централния. Централният се състои от митрополитите и е ръководен от Патриарха.
• В православната църква свещениците нямат право да се женят след ръкополагане - на Ортодокс митрополит може да венчае свещеник, ако той не е бил женен при ръкополагането си. В православната църква понятието „развод“ не съществува - на Ортодокс владика или по-старши свещеник може да разведе двама съпрузи, ако прецени, че „не са един за друг в очите на Бога“.

В православната църква в олтара няма на какво да се седне. На Ортодокс в олтара има поне един, а най-често три трона, или поне столове. (Произходът на тази особеност е проследен до Йосиф Водителя - през последните си две-три години той бил твърде слаб, за да стои прав продължително време, и поставил стол в олтара. По-късно, след много спорове дали тези столове да са украсени като владишките и митрополитски тронове, и дали изобщо да се използват, се възприела практиката те да са копия на стола на най-висшия свещеник в съответната черква. Използват се обаче само ако свещеникът не може да стои прав: непочтително е да служиш на Бога седнал, но ако не можеш иначе, по-добре седнал, отколкото никак.

• В православната църква има строг порядък кой какви дрехи има право да носи; например манастирските послушници нямат право да облекат същинско расо. На Ортодокс всички духовни лица, от Патриарха та до току-що приет послушник, носят расо. Който е положил успешно изпит за свещеник или монах, има право да носи калимявка. Миряните нямат право да носят черни дрехи, освен черна кърпа за вдовиците (до четиридесетия ден от смъртта на съпруга - черна рокля) или черен калпак за вдовците (по обичай на практика задължителни).
• В православната църква свещеникът няма право да подстригва брадата си; подстригването ѝ е символ на афоресване. На Ортодокс се смята за нормално свещеникът да оформя и подстригва брадата си, стига да не е прекалено къса (три пръста дълга се смята за достатъчно). Причината вероятно е по-лесната хигиена на по-късата брада. За немалко духовници старателно оформената брада е израз на авторитет; висшите духовници обаче най-често не подстригват брадите си. Частични бради, примерно „катинар“, не се позволяват нито на духовници, нито на миряни. При афоресване бившият духовник трябва да обръсне брадата си изцяло.
• В православната църква се става монах просто като проявиш желание. На Ортодокс просто с желание можеш да отидеш в манастир, но като послушник или манастирски брат. За да станеш пълноправен монах, трябва да издържиш специален изпит. Още през първите сто години станало очевидно, че най-ревностните във вярата не винаги са най-добрите ръководители и най-отговорните или грамотни хора. Затова Третият Патриарх въвел правило, че същински монаси могат да са само тези, които са положили специален изпит. Които не са го положили, или не им е по силите, биват наричани „манастирски братя“ - титулуват ги „брат“, но никога „отец“, нямат право на монашески имена, да носят калимявка, да служат служби и да заемат отговорни длъжности в манастирите. Статутът им грубо отговаря на този на дяконите. Повече от половината от населението на манастирите са такива братя.

На Ортодокс брадата е придобила статут на белег на духовника. Формално погледнато, на миряните не е забранено да си пускат бради, но се смята за признак на излишна гордост и приравняване с духовниците; позволяват им се мустаци. Точният произход на това мнение не е известен; около сто и двадесет години след Разделението, откогато са първите изследвания на Ортодокс, вече го е имало. Реално, отрудените миряни често се бръснат само веднъж седмично, за черквата в неделя. По-авторитетни светски фигури се бръснат всеки ден; това е може би основният външен белег за добро положение на светско лице на Ортодокс, където богатството се смята за греховно. Обикновено се смята, че небръснат твърде дълго време мирянин се опитва да се прави на свещеник, и бива подканен - отначало учтиво, после и не дотам кротко - да се обръсне. Или да вземе изпита за свещеник, ако има желание... Има и изключения - например твърде възрастни старци често демонстрират патриаршески бради и никой не ги укорява. Нито можеш да очакваш да се бръснат редовно, нито върви да подхождаш към възрастта им без уважение.

Издържалите изпит за монах са длъжни да приемат монашеско име, като символ на отделянето им от светския живот. За удобство обаче Третият Патриарх е разрешил то да може да бъде същото като светското. „Разликата“ е, че примерно вместо Йордан от Широкопол започват да наричат монаха отец Йордан. Реално около половината монаси приемат име, различно от тяхното.

Изпитът за същински монах е сходен на този за свещеник. Съответни са и правата - монасите имат право да служат служби и да извършват свещенодействия. В изпита има немалко елементи, насочени към способността на кандидата да носи отговорност, да се справя със задачи и да ръководи хора. Монасите и свещениците са воините на вярата, които пазят миряните от злите сили и трябва да могат да отбраняват в нужда себе си и другите, включително при трудни и изненадващи ситуации. Кандидатите имат право на три опита през живота си. Около една трета го взимат от първия път. Общо успяват да го вземат малко под половината явили се.

Още по-тежък е изпитът за епископ. Отличното владеене и познаване на всички умения, необходими за монах или свещеник, са задължителни, но не достатъчни. Силно се набляга на лидерските качества на кандидата; част от подготовката за изпита е старателно изучаване на психологически техники за ръководство, обединени под името „человекознание“. Нужно е кандидатът да прецени и отсъди правилно трудни житейски ситуации (обикновено дванайсет на брой). Най-сетне, изисква се кандидатът да покаже подвиг в името на вярата - да демонстрира извънредно усилие и/или смелост, или извънредно големи познания във всички верски области и поне една мирянска, или да извърши някое дребно чудо. (Случвало се е епископи да станат хора, направили „чудо“ по случайност.) Както и с изпита за монах или свещеник, кандидатът има право на три опита през живота си.

Обикновено епископите са неженени. На Ортодокс няма принципна забрана женен да стане епископ, или епископ да сключи брак (ако го венчае Митрополит), но се смята, че бракът показва отдаденост не само на Бога и пречи на кандидата да е посветен изцяло на паството си. Владика, игумен или протоигумен и по-старши от тях длъжности могат да бъдат само епископи. (Изключение е Патриархът - неговият избор е описан по-долу.)

В женските манастири няма изпити - постъпилата в манастир жена се води послушница (ако е достатъчно млада), или монахиня. Монахините имат право да заемат всяка длъжност в женския манастир. Послушниците стават монахини по преценка на игуменката на манастира, обикновено след навършване на пълнолетие, или след две-три години в манастира, ако са дошли в него вече пълнолетни. Пак игуменката решава дали новодошлата ще бъде приета като послушница или направо като монахиня. Основният критерий е възрастта, в някаква степен се вземат предвид и другите качества.

Тъй като не държат епископски изпити, монахините (дори игуменките) нямат право да участват в синоди и събрания на висши духовници. В същото време, висшите духовници демонстрират уважение към женските манастири: не всеки владика би си позволил дори внимателен съвет към някоя игуменка, и дори Митрополитите се държат учтиво с тях, въпреки че принципно имат правото да им заповядват. В същото време обаче монахините са на практика изключени от вземането на църковни решения. Само много мъдри и внушаващи респект игуменки понякога биват запитвани за мнение, и това се прави строго неофициално.

Формално монахините нямат право да служат служби и да извършват свещенодействия. В отношенията си с миряните, или в редките случаи на отношения с монаси, те обаче биват смятани за почти равностойни на монасите. Според църквата монахът като мъж е по-близо до Бога; на практика обаче много по-голяма роля играят личните качества, и неведнъж се е случвало монахини да разпореждат на по-неоправни монаси какво да вършат. Балансът е същият и между съответните висши манастирски длъжности. Ако например игуменка посети по някаква причина мъжки манастир, игуменът на който отсъства в този момент, тя ще е най-високопоставеното духовно лице там. Ако иска нещо от монасите, тя вероятно ще нарече искането си смирена молба, но само малоумен манастирски брат би се подлъгал, че то е по-малко задължително от нареждане на игумена.

Много рядко монах или свещеник, който се е показал като образцов в течение на цял живот, може да бъде провъзгласен за „почетен епископ“, без да полага изпит. Прави се от Митрополит, като правило за престарели монаси или свещеници, на които не им остава много, и е нещо като орден „за богоугоден живот“. Обикновено не се очаква почетните епископи да изпълняват реални епископски функции, но принципно имат това право; изключително рядко, но се е случвало това да се наложи.

(Весело недоразумение около това звание се е случило на отец Евлоги: още десетина години преди смъртта му, когато той се заселва за постоянно в Петлевския манастир, силно впечатленият от делата му Митрополит го обявява за почетен епископ, без да го чака да престарее напълно. Отецът благодарил, бил трогнат до сълзи и се държал като най-почетеният човек на света. И с право - да обявят за почетен епископ непрестарял монах в Патриаршията не се случва всяко поколение. Когато обаче рапортът за обявяването му пристигнал в Свети град, се оказало, че той вече от почти петдесет години е пълноправен епископ - просто бил толкова скромен, че това било известно само на изпиталите го в Свети град свещеници и на регистъра на званията на духовниците... Когато засраменият Митрополит дошъл лично в манастира да му се извини, отец Евлоги просто се усмихнал и отговорил, че званията му са без значение, а огромното признание не намалява ни най-малко от това, че вече е имал този сан. Митрополитът се върнал двойно по-засрамен, и писал до Свети град: „Само Йосиф Водителя знае за кого точно е предрекъл, че най-истинският светец ще е обикновен духовник, ала нищо чудно за отец Евлоги Харизанов да е било.“ Именно този Митрополит предлага отец Евлоги след смъртта му за преподобен, а наследникът му го предлага за светец. Какво точно е впечатлило наследника му не е запазено в архивите.)

Владиците, протоигумените и по-висшите църковни длъжности са пожизнени, освен ако духовникът не бъде издигнат. Владиците биват назначавани от Митрополит, най-често по предложение на синода на съответната околия, обикновено измежду свещениците в околията. Митрополитите - от Патриарха, най-често по предложение на синода на съответната митрополия, обикновено измежду владиците в околията. Игумените и игуменките на манастири биват назначавани от Митрополита на съответната митрополия, най-често по предложение на Патриаршеската администрация. Като правило игумен става протоигуменът на манастира. Ако манастирът е нов, обикновено игумен става протоигумен с опит и добро име, много рядко решил да се замонаши авторитетен владика.

Патриарсите

Патриархът е върховен глава на Патриаршията. Властта му е безгранична: всяко негово нареждане е върховна повеля за всеки жител на Патриаршията. Той е и неин върховен съдник, и последна инстанция по всички възможни въпроси (доколкото Бог рядко се изказва през главата му).

Законодателната власт, т.нар. канони, е в негови ръце. По принцип Патриархът има право да ги пише и въвежда и сам, но по традиция той ги представя на мнението на Съвета на митрополитите, преди да ги въведе в сила. Често дори каноните се съставят и пишат от негови съветници, и той само прави окончателната редакция и ги прокламира.

Привилегия на Патриарха, осигурена от Отговорника, е запазването на напълно бистър ум и физическа дееспособност до смъртта си, предусещането ѝ една година по-рано и липсата на страх от нея. Друга е демонстрирането на духовна мощ, като например с молитва да излекува тежко болен, или да предизвика дъжд при суша.

Процедурата по избор на Патриарх е интересна. Седмица преди смъртта си старият Патриарх назовава пред близките си съветници няколко възможни наследници. Предполага се, че ги научава чрез просветление. До 972 г. от Разделението всички назовани са били мъже и затова е общоприето да се смята, че Патриархът задължително е мъж. Не съществува обаче официално писано правило за това. Нито пък правило, което да налага ограничения за кандидатите - сред тях е имало дори новоприети в Патриаршията анатемосани.

Имената им се пазят в тайна до смъртта на стария Патриарх. След нея биват разкрити, и назованите биват поканени пред събор на митрополитите. Там те трябва да покажат духовна мощ, като извършат чудо с молитва. Този, който се справи най-добре, става новият Патриарх. Понякога се справя не само един, но обикновено един превъзхожда останалите. По-слабите чудотворци най-често също получават (не винаги веднага) високи църковни постове.

Осмият Патриарх е бил интересен случай: трима кандидати се справили напълно еднакво. Съборът им предложил да изберат заедно как да постъпят. Двама решили съревнованието да продължи до излъчване на победител; третият заявил, че щом има други достойни, той се отказва. Естествено, в крайна сметка станал Патриарх именно той: молитвите на другите двама загубили част от силата си, и колкото повече продължавало съревнованието, толкова повече отслабвали, оставайки еднакво силни, докато не изгубили силата си напълно. Когато това станало, третият отново бил помолен да се докаже и се оказало, че неговата молитва е станала дори по-силна. Наблюдатели от Академия смятат, че това е било просто показен урок на тема добродетели от страна на Отговорника... Друг любопитен случай е бил Четиринадесетият Патриарх: накаран да се помоли за дъжд над поразено от суша село, той отправил такава гореща молитва, че селото едва не било отнесено от излелия се порой. Нищо чудно и това да е било урок към склонния към прекален плам кандидат.

Доказалите се като нов Патриарх са най-различни хора. Има подозрения, че Четиринадесетият Патриарх всъщност е бил жена, но вероятно са слухове. Повечето Патриарси са били духовници, но трима са били обикновени миряни, а един - бивш Анатемосан. Единадесетият е бил избран на 19-годишна възраст, Петнадесетият - на сто и четири годишна. Петият е бил заместник-ректор на школата в Свети град, Дванадесетият - протоигумен на манастир, останалите духовници са били редови.

За починалите Патриарси се смята, че са по средата между обикновените духовници и светците, с ранг около този на преподобните. Изключение е Йосиф Водителя, който е официален светец и патрон на Обетованата земя, както наричат своя „свят“ жителите на Ортодокс. Друг Патриарх не е бил обявяван за светец - смята се, че за тази чест е необходимо да се изравни с Йосиф Водителя, а това надали е възможно в очите на жителите на Ортодокс. Извън Патриарсите обаче, за първите хиляда години на Ортодокс има канонизирани петнайсетина светци, все редови духовници.

(Донякъде причина за това е хитроумното завещание на Йосиф Водителя. В него той моли да не го канонизират за светец, тъй като не е достоен. „Зная, че зад гърба ми ме наричате светец, ала не е справедливо. Който е станал духовен ръководител, значи няма истинската скромност, която прави светеца... Търсете истинските светци сред обикновените духовници без ранг - там ще ги намерите“, пише той. Естествено, било е немислимо той да не бъде канонизиран. Църковният събор, на който е избран следващият Патриарх, решава да канонизира Йосиф за светец въпреки завещанието му с формулировката, че завещанието му отразява не буквална истина, а именно скромността на истинския светец, и че каквото Бог е дал някому, те могат само смирено да потвърдят. Създадените от него критерии обаче са били прилагани за Патриарсите след него (как иначе?). Така той си подсигурява да е единственият канонизиран Патриарх.)

Свети град

Това е най-първото населено място на Ортодокс, построено от Основателите близо до мястото на пристигането им. С разрастването на Патриаршията то се е превърнало в нейна столица - в смисъл, че там е седалището на Патриарха.

Населението е около 30 000 души; това е и най-големият град на Ортодокс. Център е единствено в духовен смисъл - на Ортодокс няма големи икономически и културни центрове.

Планировката на града е странна. Има един широк и прав път, който пресича целия град, и води до хълм край реката, където се намира Патриаршеската катедрала - Пътят на поклонниците. Всички останали улички са криви, нелогично подредени и често неудобно тесни. Причината е отчасти умишлена (правилната планировка, подредеността и логичността, според възгледите на Ортодокс, не създават пред тялото достатъчно пречки, за да бъде стимулиран духът - а в Свети град на това се държи повече, отколкото другаде), а отчасти поради хаотичното застрояване и презастрояване (което не се регулира от пак същата гледна точка). На двата противоположни края на града се намират женският и мъжкият манастири, с по над 2000 души във всеки. В него има над 20 черкви. Особено забележителни са две.

Едната е Патриаршеската катедрала „Свети Йосиф Водител“. Издигната е на единствения хълм в града. Тя е седалището на Патриарха и в този смисъл е сградата на върховното ръководство на Ортодокс. В нейна пристройка заседава централният синод. До нея се намира Патриаршеското гробище - там са погребани всички Патриарси, начело с Йосиф Водителя. Гробовете са най-обикновени (традиция, тръгнала от неговото завещание), кръстовете са от камък. За повечето жители на Ортодокс тя е най-великият храм на света - най-малкото защото е най-известната.

Духовниците обаче почитат дори повече „Света Богородица“, известна още като Черквата на Основателите. Тя се намира на около километър от Патриаршеската катедрала, сред Гробището на Основателите. То е по-малко от петстотин на петстотин крачки и в него са гробовете на всички Основатели - преселниците, основали Ортодокс. (Някои са били препогребани там впоследствие.) Причината за почитта е, че тя е най-първата от всички черкви на Ортодокс, и че Йосиф Водителя е участвал в строежа ѝ лично.

Легендата твърди, че на първия ден, когато пристигнали, Основателите съградили прости колиби, в които преспали през нощта. А на втория, когато Йосиф събрал всички за сутрешна молитва, той обявил решението си най-напред да се изгради черква, още преди къщите, наравно с посева и другите най-належащи неща. На протеста на хората, че те още нямат къде да живеят, той отговорил: „Къщата е дом за тялото, черквата - за духа. Духът е по-важен от тялото. Вие правете, каквото решите. Аз отивам да строя дом за духа си.“ Отишъл, разчертал на земята мястото за основите на черквата, взел лопата и започнал да копае.

Естествено, всички се заели да му помагат. Черквата била строена от ранната пролет, когато било Преселението, до късната есен. Йосиф наредил да бъдат засети посеви и гледан добитък колкото да се осигури храната, но извън грижата за тях всички работели само по строежа на черквата, във всеки свободен момент, без почивен ден. Всеки ден Йосиф работел по нея от сутрин до вечер наравно с останалите, въпреки напредналата си възраст - редял тухли, носел греди, ковал подпори... Работата привършила тъкмо навреме, за да могат сврените в нея (и натъпкани като сардели в консерва) преселници да спят, защитени от есенните дъждове и зимния хлад. Йосиф лично разрешил да се спи в нея и казал: „Виждате ли - който строи дом за духа си, получава дом и за тялото си, но който строи дом само за тялото си, няма да смогне да завърши навреме и него!“ И наистина, да се построи една обща сграда е много по-лесно, отколкото стотици малки. Ако не са били започнали с черквата, зле подготвените преселници е нямало да имат навреме добър подслон за зимата.

Много от поклонниците в черквата не биха посмели да докоснат стените ѝ - неудобно им е от мисълта, че цапат с греховните си ръце тухли, редени от ръката на самия Йосиф... Странно е, но за почти хиляда години черквата е имала нужда само от няколко дребни ремонта.

Тази черква е мястото, на което се избира нов Патриарх. Претендентите произнасят молитвите си пред нейния иконостас. И ако се служи служба, която да се смята, че ще е от съдбовна важност за света им - а такава служба се случва далеч не всяко столетие - традицията е тя да бъде служена там. Твърди се, че дори Патриарсите не смеят да обезпокояват без сериозен повод светостта ѝ със служби.

Манастирите

Първият манастир на Ортодокс, мъжкият манастир в Свети град, е основан четири години преди смъртта на Йосиф Водителя. Две години по-късно е основан женският манастир там. При основаването си и двата са се намирали насред полето, на доста път от града. С времето той се е разраснал в тяхна посока, и когато е било взето решение Свети град да не расте повече, двата манастира вече са били в покрайнините му. И двата са многократно достроявани и разширявани, и са двата най-големи манастира на Ортодокс.

Разрешението за създаване на манастир се дава от Патриарха. Формалните мотиви обикновено са липса на манастири в близост, или активна дейност на отшелник или група отшелници монаси; реалните обикновено преценяват нуждата от още един манастир в съответния край. Веднъж създадени манастири не се закриват никога, затова и разрешение за нови не се дава лесно. Обикновено на една околия се пада по манастир; ако е по-голям - на няколко; много рядко в една околия може да има два, и те са обикновено по-скоро скитове с по няколко десетки монаси. Въпрос на гордост е за околията да има поне един; не всяка обаче може да си го позволи - издръжката и особено строителството на манастир поглъща немалко от данъците ѝ, въпреки че обикновено манастирите произвеждат повечето от нужната им храна и предмети.

Манастирите са центровете, където се складира и преразпределя събраният от миряните данък. Ако имат повече, отколкото могат да складират и опазят, раздават излишъка на нуждаещите се (в гладни години това може да значи и всички), или го разпределят по дейности от полза за околията. Така те предотвратяват средновековния тип мизерия и се грижат за развитието на околиите. От полза са и по други начини: те издържат около две трети от „основното“ образование на Ортодокс, и почти цялото „висше“. Училища за майстори строители, лечители и пр., които умеят повече от обикновените занаятчии, има почти само към манастирите. Духовната им грижа е от реална помощ за Ортодокс: таласъмите и самодивите наоколо може и да не са реална опасност, но мотивацията и спокойствието на хората помагат много. Най-сетне, при всякакви бедствия основната помощ идва от манастирските монаси: те са длъжни при каквато и да е беда да се притекат веднага.

Оригиналната идея на Йосиф е била някои хора (предимно тези с по-светски наклонности) да бъдат държани по-изкъсо и възпитавани при по-строга духовна дисциплина. Планът му надали щял да успее: започнала да се набелязва тенденция монашествата да избират за висши духовници по-либерални хора. Много скоро след смъртта му обаче манастирите са започнали да привличат предимно по-духовно настроените. Това довело до създаване в тях на доста дисциплинирана и строга атмосфера. И тъй като повечето училища на Ортодокс са към манастирите, и преподават в тях монаси (обикновено най-образцовите), чрез образователната система строгата духовност постепенно се наложила на целия свят.

Дълго време манастирите били крепости на вярата (а понякога и направо на фанатизма). Около 700 г. след Разделението тенденцията започнала отново да се преобръща, и в манастирите да намират убежище и по-либерални хора. Извън тях религиозността вече е била същата, но не толкова строгата дисциплина излагала не твърде религиозните на повече опасности.

Статутът на манастирите е по-особен от този на останалите населени места. Църковната власт в обикновените села и градове е пряка и всеобхватна. В манастирите на теория е пак същото, но на практика те биват смятани за по-посветени от селата и градовете, и игумените им биват приемани с много уважение. Затова обикновено централното управление на манастирите се осъществява с препоръки, и по-рядко с обикновени нареждания. Изпълнението на препоръките е желателно, но не задължително: игумените отговарят за него, но имат правото по свое усмотрение да не спазват дадена препоръка.

Статутът на препоръка се създава при Единадесетия Патриарх. За да се подобри обменът на кадри в манастирите и да бъдат обвързани в здрава мрежа, той предложил манастирските послушници след обучението си и получаването на монашески сан да отиват в друг манастир. В някои манастири, които остро се нуждаели от попълнение, обаче това не било желателно. По тази причина Патриархът нарекъл предложението си препоръка и дал на игумените правото да не я спазват, ако е нужно. При Четиринадесетия патриарх тя била допълнена с предложението обикновените монаси по възможност да не се задържат в един манастир повече от двадесет години; на практика се случва да престоят и по четиридесет, но в крайна сметка се местят.

Насочването кой монах къде да отиде се върши от канцеларията на Митрополията, в която е манастирът, от който той тръгва. Митрополиите координират потоците монаси помежду си. Пак те отправят молби към игумените да помолят братствата си да се размърдат - без това повечето монаси биха стояли в един манастир колкото се може повече. Тъй като игумените също нямат желание да се лишават от монаси, било въведено правилото, че авторитетът на манастира се определя не от броя на монасите в него, а от силата на традициите и вярата му (което е много мъгливо понятие, и обикновено се определя по възрастта и славата на манастира).

Игумените и протоигумените не се местят от един манастир в друг, освен ако не бъдат специално помолени от Митрополит, или протоигумен не бъде назначен за игумен в друг манастир. Обикновено молбата се прави при спешна нужда от опитен манастирски ръководител някъде, като правило в новопостроен манастир. Статутът на игумените на манастири не е точно определен в църковната йерархия: смята се, че е около или малко над владика, и се определя от авторитета и славата на манастира.

Петлевският манастир

Официалното му име е Света обител „Свети Николай Чудотворец“, но е известен популярно като Петлевски манастир, по името на най-близкото село - Петлево. Строителството му е започнато през 315 г. от Преселението. Основната част от манастира е завършена през 387 г.

Дотогава нови Митрополии са създавани, като съществуваща се раздели на две и към двете бъдат присъединени нови земи за усвояване. Митрополията на Петлевския манастир е първата, създадена изцяло на нова земя, чрез организирано преселване на население. По тази причина строителството на манастир е било сред първите приоритети и е започнато още преди това на селата. Пак защото е бил първият и единствен за известно време в Митрополията, по проект манастирът е отстъпвал по размери само на двата манастира в Свети град.

Мястото е подбрано близо до разклоненията на местни планини, до голям извор с целогодишно постоянен дебит. (Според поверието водата му е лековита - да, в известен смисъл всяка чиста и вкусна вода е лековита, след като повдига духа...) Според създаващия се по това време обичай, земите на една педя време път с каруца (дванайсетина километра) във всяка посока принадлежат на манастира. Селяни от околните села нямат право да ги обработват, ако не са изрично поканени от игумена. (Ако са, това не им струва нищо свръх Божията десетина, защото би било вид печалбарство от страна на манастира.)

Манастирският двор е около шестотин на шестотин разкрача. Заобиколен е с ограда, висока човешки бой и още един лакът. От вътрешната ѝ страна, с гръб към нея, са настроени едноетажни складчета, работилници и други дребни постройки.

В центъра на двора е черквата - еднокорабна, с две камбанарии, разположени от двете страни на входа, дълга осемдесет разкрача и широка шестдесет. От три страни я обхваща основната сграда на манастира, построена във формата на буквата П. Централната част на манастирската сграда е широка четиридесет разкрача, двете крила - по двадесет и пет разкрача всяко. Дължината и на трите части, мерена по вътрешната (откъм черквата) страна е по сто и двадесет разкрача. Сградата е на пет етажа; всяка от трите ѝ части в средата си има още един етаж пристройка. В краищата на двете крила и на съединенията им с централната част има кули, високи по два етажа. Етажите са по два човешки боя високи.

Манастирите са и основните складове за данъка в Патриаршията, което изисква да имат големи мазета. А тъй като строителите са си давали сметка, че новата Митрополия може да няма скоро ресурси да построи друг също голям манастир, мазетата на Петлевския са огромни. Почти цялата площ под основната сграда, черквата, пространството между тях и още по двайсетина разкрача наоколо са мазета. Коридорите между мазетата не винаги са прави и логични; помещенията също са с твърде различен размер - има такива по два на два разкрача, но има и по шейсет на осемдесет разкрача (с много поддържащи колони вътре). Има коридори, които са достъпни само ако се мине през някое помещение. Понякога вратата към такъв коридор също е умело замаскирана и я знаят твърде малко от монасите, а някои от тези врати и коридори са напълно забравени. За някои пък по някой монах подозира, че съществуват, но не знае откъде се влиза в тях.

Черквата е изградена изцяло от дялан камък. Манастирската сграда е основно от тухли; основите на кулите, както и подовете и таваните, са от камък и се държат на сводове. (На Ортодокс, поне на територията на Патриаршията, няма земетресения, така че добре направеният свод е изключително траен.) В конструкцията на сградите не е използвано дърво, за да не се боят от пожари и гниене; дори покривите са желязна конструкция, обилно боядисана с маслени бои, за да не я яде ръжда. Както черковните стени, така и стените на манастирската сграда са дебели по два лакътя на повечето места; където е нужна по-голяма опорна здравина, стигат до четири лакътя. Вложените в Петлевския манастир тухли и камък биха стигнали за изграждането на няколко села; ако се броят и тези в оградата и допълнителните постройки - вероятно за малка околия.

Вътрешната архитектура на манастира следва обичая, останал още от Йосиф Водителя - коридорите и стълбищата трябва да са сложни и оплетени, за да създават препятствия пред ума и тялото на монасите, и да дават възможност да се разгърне душата им. В много манастири това се е постигало просто като преграждат на удобните и свързват на неудобни места коридори и стълбища. Петлевският обаче е проектиран от майстор и талант на това изкуство, малко известният на изследователите Антоний Николаев от Свети град. Трудностите в него са свързани в сложна и по своему логична система. Често е използвано разминаване на коридори на две нива в рамките на един етаж; това са местата, където проходи са по-ниски дори от един човешки бой. Има немалко скрити проходи и стълбища; част са известни само на манастирското ръководство, а част са забравени от всекиго.

Идеята на системата е, че проходите, коридорите и стълбищата на манастира символизират пътищата на човешката душа. Различните елементи на схемата символизират житейски и религиозни понятия така, че придвижването от едно към друго място наподобява определени житейски изпитания, и справянето с тях. Склонен към размишление ум без труд открива аналогията, и дори останалите несъзнателно ѝ се поддават. Целта е била игумените да могат да учат без думи монасите, като просто ги заселват в килия на подходящо за човека място. Без да е нарочно пазена в тайна, тази информация се предава предимно в манастирските ръководства. Към момента на действието, в Петлевския манастир я знаят трима души - игуменът, протоигуменът и отец Евлоги.

(Отец Евлоги е забелязал сам аналогията, и след като се е заселил за постоянно в манастира е проучил схемата на проходите му старателно, с немалко възхищение към проектантите. Опирайки се на познанията и логиката си, той е преоткрил дори повечето от забравените от всекиго проходи; неизвестни за него са останали не повече от пет-шест, и за може би още толкова се е досетил, но не е открил откъде се влиза в тях. Резултатът от проучванията му е подробна карта, която първоначално е смятал да остави на манастирския игумен. След като вижда Петърчо и Христина и разговаря с тях, той предвижда, че вероятно Отговорникът ще даде възможност на Христина да се върне на Академия, а на Петърчо да остане, въпреки че вероятно опитът по начало е целял обратното. Неизвестно защо, той решава да остави картата вместо на игумена на Петърчо. Събрал последни сили, скрива картата в килията си и измолва от игумена никой да не живее в нея, нито да я чисти или разтребва, докато той не прати вест от отвъдното по някой от живите, че килията е свободна, или не изминат десет години. (На картата има написано указание към любопитния Петърчо, ако я намери, какво да иде и да каже на игумена. А и все ми се струва, че хлапакът надали ще се ограничи с нарисуваното: нищо чудно уменията му в комбинаториката да му разкрият и още нещо...)

Пълният капацитет на манастира е за две хиляди монаси. Централната част на сградата подслонява освен килии за монаси и общите помещения - магерница, библиотека, баня и др. В двете крила има само килии за живеене. За послушниците са отредени килии на най-горния етаж в лявото крило на манастира; не само да са по-близо до Бога, но и възрастните монаси да катерят по-малко стълби. Пътят до често използваните места - църквата, магерницата, библиотеката - е проектиран да ги навежда на разни размисли. По подобен начин на различни места е трябвало да живеят и монасите, но две години преди времето на действието на романа „Ортодокс“ игуменът е разпоредил стотината останали манастирски заселници да се съберат в един коридор, на първия етаж, за повече сплотеност. А за да не се създаде прекалено единна общност, която трудно би приела изпратени отвън монаси, почти всички са били сложени по един в килия. (По принцип килиите в Петлевския манастир са за по двама, четири или шест монаси.)

Строителството на толкова грандиозен манастир сериозно поизтощило младата Митрополия и се оказало добър урок. Следващите два манастира в нея са започнати повече от петдесет години след Петлевския манастир и са много по-малки. Оттогава в нея са строени и доста други, но никой няма размерите на Петлевския. В цялата Патриаршия има не повече от десетина манастира, които са му приблизително равни по размер; по-големи продължават да са единствено двата манастира на Свети град. Това и създава известен проблем в Митрополията: игуменът на Петлевския манастир не е просто „един от равните“ игумени на манастири, а е доста пръв сред тях и се доближава по авторитет до Митрополита. Това си проличало особено добре около 500 г. от Преселението, когато манастирът бил запълнен докрай, докато другите манастири в Митрополията били полупразни - почти всеки монах искал да е точно в Петлевския. (За това е допринасяла и славата на чудотворната икона на Богородица.) За да бъде поизравнена тежестта и славата на манастира (и игумена му) с тези на другите манастири, около 580 г. ОП започнало умишлено пренасочване на монаси от него към другите манастири, както чрез „източване“ при всеки удобен случай чрез канцеларията на Митрополита, така и чрез молба към селските свещеници желаещите да се замонашат да бъдат насочвани към други манастири. Славата обаче се оказала трудна за побеждаване: чак четиристотин години по-късно в манастира остават само около стотина монаси, и въпреки това игуменът му продължава да бъде гледан с повече уважение от игумените на други манастири, преливащи от монаси.

(Една проява на тази слава е и отвеждането на Петърчо точно в Петлевския манастир. Широкополската околия няма свой манастир. Според разпределението, въведено от владиката, решилите да се замонашат от нея е редно да отиват в манастира „Свети Наум“, в една от съседните околии. Петърчовият баща обаче, скептичен към сина си, решава да го заведе в по-славния и по-чудотворен Петлевски манастир (който освен това е и по-далече от селото му, и там няма съселяни, които да клюкарстват семейството). Не е ясно дали Отговорникът на Ортодокс е повлиял на решението му, или е пресметнал нещата достатъчно напред - и двете задачи не биха му били проблем.)

Към 972 г. след Разделението в Петлевския манастир има общо петима епископи, още около четиридесет пълноправни монаси и малко над петдесетима манастирски братя. От упоменатите в повествованието монаси освен игумена и протоигумена епископи са също отец Никодим и отец Йероним.

Злите сили

Самодивите и караконджолите, а и доста други „зли сили“ на Ортодокс са доста различни от представата за тях през Средновековието. Някои от разминаванията са поради необходимости при създаването на системата на Ортодокс, но повечето идват пак от неинформираността на Йосиф и хората му. Някои от тях са всъщност изследователи, които изучават Ортодокс. Други са негови жители, като правило жертви на генетични аугментации. Трети са измислица на жителите му.

Самодивите са подробно описани в трактата „За самодивите“ на преподобния Игнатий. Известен с над сто прогонвания на самодиви, живелият по времето на Четвъртия и Петия патриарси Игнатий е полумитична фигура. Трактатът му е смятан за вдъхновен от Бога и е едно от писанията, които задължително биват изучавани от всеки свещеник и монах. Съдържа на практика всичко за самодивите, което се знае на Ортодокс - пълно описание, указания как да се пази от тях добрият християнин (включително седемте молитви за прогонването им, създадени от Игнатий) и пр.

Официален църковен труд, който да описва караконджолите, няма утвърден. Смята се, че караконджолите причиняват злини чрез директни действия, но не нападат и не нараняват хора пряко, ако не бъдат притиснати. Ако обаче са много срещу малко хора се смята, че биха могли по някакъв начин да ги „отвлекат“ със себе си неизвестно къде (предполага се, че в ада), точно както го можели и самодивите. Съгласно популярните описания са черни, с рога, копита и опашки, гъста козина, големи зъби и пламтящи очи. От тях се очаква да вършат злини, като действат директно: ако това, което са свършили, не е очевидно зло, значи вероятно са сгрешили нещо - вярва се, че не са много хитри, не ги бива да кроят сложни планове и се случва да се объркат. Смята се, че ако се почувстват застрашени, караконджолите могат да изчезнат, като се провалят в миг вдън земя, по-бързо, отколкото може да види обикновен човек, и че единственият начин да им се попречи е да бъдат подмамени и затворени в клетка, по чиито стени, таван и дъно има кръстове.

Вампирите на Ортодокс, съгласно легендата, пият кръв и убиват хората. Вярването, че с ухапване могат да превърнат и друг във вампир, не съществува. И това отговаря на истината - всъщност „вампири“ се явяват част от носителите на генетична аугментация, сравнително известна точно преди Разделението, която дава много голяма физическа сила, пъргавина, ловкост и способност за виждане на тъмно, но и силен вкус към кръв, най-вече човешка. (Интензивният им метаболизъм изисква много силна храна - без нея те губят физическите си свръхвъзможности. Най-лесно си набавят нужната енергия от кръв: имат допълнителни ензими за нейното смилане, които действат най-добре върху човешка кръв. Десетина килограма месо на ден обикновено също са достатъчни; дори с пет-шест свръхвъзможностите вече се проявяват отчасти. В критични ситуации дори без силна храна могат да проявят свръхсила и ловкост за кратко, на цената на дълга и тежка преумора.) Аугментацията е наследствена и я носят около един на хиляда от жителите на Ортодокс. Изявява се обаче в не повече от десетина процента от носителите си, и дори тогава е в различно силна форма - поне девет от десет страдащи успяват да я овладеят и/или компенсират някак и да са безопасни за околните (и най-често и да запазят от всички тайната си). Много църковни трудове ги споменават, но обемно „изследване“ върху тях на Ортодокс няма.

Върколаците, според вярванията на Ортодокс, са хора, които могат да се превръщат във вълци и обратно. Биват смятани за зли просто защото превръщането се смята за дело на дявола: от тях не се очаква да вършат някакви особени злини, освен да уплашат някой добър християнин. Смята се, че в образа на вълк върколакът може да нападне и убие някого, но това се случва много рядко. Те са резултат от друга генетична аугментация. Точният ѝ механизъм не е обяснен от повечето Стандартни и до момента; смята се, че по начало е целяла друго (забравено е какво), и този ѝ ефект е бил получен случайно. Същността му е, че ако носителят ѝ си представи много ясно и концентрирано, че е нещо друго (например ако го вярва искрено), околните го виждат като представата му - ако го гледат в момента на представата, виждат как пред очите им човекът се преобразява. (Технически средства, примерно видеокамери, не се подлъгват: очевидно се касае за влияние върху психиката.) Честотата на аугментацията на Ортодокс е приблизително като тази на вампиризма, и също се проявява в около един от десет носители. Доста повече от изявилите я обаче се изкушават да я използват. Вярването, че се превръщат точно във вълци, е самоподдържащо се: от една страна, това превръщане най-често идва наум на върколаците (повечето от тях дори не подозират, че биха могли да изглеждат като друго освен вълк), а от друга страна, ако върколакът се превърне в друго, повечето хора не разбират, че са видели върколак и смятат, че им се е присторило (а той надали ще тръгне да се хвали). Както и с вампирите, много църковни трудове ги споменават, но подробно „изследване“ върху тях на Ортодокс няма.

Анатемосаните

Около 50 000 души на Ортодокс (точният брой не е известен) са Анатемосани или техни потомци, които не са били приети обратно в Патриаршията (или не са търсили обратно приемане). Анатемосаните живеят по периферията на Патриаршията, на малки групи. Животът им е далеч по-примитивен и неудобен от този в Патриаршията. Някои групи се стремят от сърце и душа да се върнат обратно в Патриаршията; други официално отричат идеята, но реално членовете им обикновено искат същото. Ако Анатемосан успее да покаже достатъчно набожност и заслуги (и в Патриаршията научат това), има добри шансове.

Наблюдател, който не произхожда от Ортодокс, би отбелязал „липсата им на късмет“ - всякакви опити да си осигурят по-прилично съществуване като правило се провалят по най-разнообразни причини; местните хора смятат, че това е естествено следствие на Анатемосването - Бог е снел благодатта си от тях. Реално основната причина е, че Анатемосаните често не приемат и очевидно полезни неща от Патриаршията, било заради нежелание, било защото Патриаршията гледа с подозрение на всичко, което те правят, и им пречи. Вероятно Отговорникът също има пръст. Не е имало случай сред тях да се появи лидер, който да обедини значителен брой хора, особено пък срещу Патриаршията. Причините са много - групичките са малки, разделени една от друга, притиснати от живота. Патриаршията има правило, че който от Анатемосаните се е борил срещу нея, не може да бъде приет обратно, роднините му до дванадесето коляно, ако са Анатемосани - също (не много рядко от последното се правят изключения за искрено набожни хора). Свещениците знаят, че хора с лидерски качества не бива да бъдат Анатемосвани лесно. Вероятно Отговорникът също се намесва по някакъв начин, за да поддържа статуквото.

Имало е отделни случаи групички Анатемосани да се държат като бандити и да нападат села от Патриаршията. Като правило Митрополитът в отговор вдига на крак цялата Митрополия, за да ги издири и накаже. Търсенето продължава, докато ги открият и заловят, ако е необходимо - с години (но рядко е повече от няколко дни - стотици хиляди разлютени от откъсването от работата им хора търсят наистина ефективно). Наказанието обикновено е ежедневно пребиване от бой с пръчки, докато не се сметне, че провинилите се са се отказали от намеренията си искрено (или не загинат - това не е желан ефект, но понякога се е случвало поради престараване; престаралите се чак дотам не биват гледани с добро око), след това унищожаване на всичкото имущество, което имат, и прогонване по-надалеч. Често невинни Анатемосани, които просто са се оказали на пътя на потерята, също отнасят част от наказанието, докато се разбере, че нямат нищо общо. Когато това се разбере обаче, се търси начин да бъдат компенсирани. Ако поискат обратно приемане в такъв момент, често го получават. На практика не е имало случай някой да повтори опита за бандитизъм.

Като изключим обсъждането на молби за обратно приемане, обикновените жители на Ортодокс не се интересуват много от Анатемосаните. Изключение са случаите, когато Анатемосани се опитат да построят каквото и да било напомнящо машина. Дори обикновена воденица, ако е тяхно дело, предизвиква силно подозрение (каквото не би предизвикала, ако е в село на примерни православни). Ако по нея има каквото и да било необичайно, дори най-дребно, свещеникът на най-близкото село може да нареди разрушаването ѝ (и обикновено го прави). Това допълнително спомага за ниския жизнен стандарт на Анатемосаните.

Често хора от околни светове си задават въпроса какво пречи на Анатемосаните да развият техника и технологии, които превъзхождат тези в Патриаршията, и да покажат икономическо и/или военно превъзходство. Една от причините е, че групичките Анатемосани рядко остават стабилни в течение на поколения, и съответно не оставят продължително, натрупващо се интелектуално наследство. Друга е подозрителността на жителите на Патриаршията към всичко, което те правят. Трета, може би най-допринасящата от всички, е че ако някоя група Анатемосани се стабилизира и започне да създава трайни структури и познания, винаги в околните групи се намират нейни недоброжелатели, които да я издадат на Патриаршията, често дори преувеличавайки опасността от тази група.

Приетите обратно в Патриаршията Анатемосани обикновено биват гледани отначало с леко подозрение, което обаче обикновено бързо се разсейва - до обратно приемане обикновено стигат хора, чиито качества го заслужават, и това си проличава. Най-често те са дори по-образцови християни от средния жител на Патриаршията. Правата им са еднакви с тези на всички други, и те нерядко стават свещеници или монаси. Един от тях е станал Патриарх, друг (отец Евлоги, който е смятан за роден сред Анатемосани, но всъщност произхожда от друг свят) е бил канонизиран за светец.

Лошите думи

Някои думи, свързани със отречените от църквата на Ортодокс постижения на хората, са се запазили, най-често сред духовните лица, като пример за „лоши думи“. (Известна част от „лошите думи“ не са свързани с отреченото от църквата - вероятно са попаднали в тази категория по недоразумение.)

Не е ясно как не са се изгубили през десетките поколения. Учени от Академия предполагат, че един техен източник са няколкото описания на времето отпреди Разделението, направени от преселници и пазени в библиотеките на двата манастира в Свети град. Описанията са от църковна гледна точка, но са правени от хора, проживели много от живота си в това време, и съдържат много от неговия език и термини. Предполага се, че от време на време монаси, които изучават злото, препрочитат тези описания, и споделят с други монаси думи, които го обозначават. В същото време обаче като „лоши думи“ са се запазили и някои, които липсват във всички известни на учените на Академия описания, например „папищаши“. Вероятно или има описания, останали неизвестни на учените, или думите са се оказали учудващо устойчиви. (Както е по принцип с ругатните - защото лошите думи на Ортодокс играят точно тази роля.)

Повечето монаси или свещеници знаят по двайсетина-трийсет „лоши думи“. Повечето обикновени селяни също знаят по пет-десет. Изпитът за епископ изисква знаене на стотина, заедно със значението им (съгласно църковното тълкуване). Любознателни монаси или свещеници често знаят и по повече. Малцина на Ортодокс знаят по около хиляда, като правило монаси, които изучават злото и са чели пред-Разделенските описания. Учените от Академия са преброили в тези описания около две хиляди и малко думи, които потенциално биха могли да бъдат набедени за „лоши“; какво от тях ще стане популярно като лоша дума зависи най-вече от случайността.

Мерни единици, използвани на Ортодокс, и съответствията им

Повечето мерни единици, използвани на Ортодокс, умишлено са доста приблизителни. Честичко по пазарите могат да се чуят забележки за размера на крините или делвите, в които се мери купеното или продаденото. Също така, единиците нарочно не са свързани в стройна система. Няма точно фиксиране колко по-малки единици се вместват в една по-голяма, и как се отнасят помежду си различните видове. Причината е виждането на Основателите, поддържано от църквата, че точното определяне на такива неща отваря път към дявола - създава база за точни сметки, машини, и т.н.

Често за определени неща се използват определени единици. Например, въпреки че лакът и разкрач са все мерки за дължина и са сходни по размер, никой на Ортодокс не би тръгнал да мери път в лакти, освен смешниците от цирковете. Това също е част от образно-предметното мислене, насаждано като противовес на абстрактно-логическото, което се смята за път към дявола.

С тези уговорки, ето някои от единиците:

• Време:
  • 1 педя - времето, за което слънцето изминава по небето една педя разстояние. 180 градуса (от изгрев до залез) са около 8 педи, тоест 1 педя е около час и половина.
  • 1 яйце - времето, за което едно яйце се сварява до твърдо. Около 7 минути.
  • 1 удар на сърцето - около секунда.
• Разстояние:
  • 1 пръст - дебелината на един пръст, сантиметър до сантиметър и половина.
  • 1 педя - около 25 см.
  • 1 лакът - около половин метър (за разстояния, удобни за мерене в лакти)
  • 1 аршин - около 65 см. (за ръчно направени неща - платове, греди...)
  • 1 разкрач (крачка)- около 70 см. (за път или други разстояния, удобни за мерене в крачки)
  • 1 разтег - около 180 см. (за разстояния, удобни за мерене в разтези)
  • 1 педя време път - пътят, който се изминава пеша за 1 педя време: около 9 км.
  • 1 ден път (пеша) - около 60 км.
  • 1 ден път с каруца - около 120 км.
  • 1 ден път с кон - около 250 км.
• Площ:
  • 1 длан - колкото покрива една длан. Около един квадратен дециметър.
  • 1 рало нива - колкото нива може да се изоре за един ден с рало и чифт волове. Около половин до две трети хектар, зависи от терена.
  • Често се използва и „еди-колко си на еди-колко си разкрача“.
• Обем:
  • 1 кратуна (за насипни неща) - 1 до 1.5 литра
  • 1 крина, или шиник (за насипни неща) - около 30 литра.
  • 1 бъчонка, или делва за вода (за течности) - около 4-5 литра
  • 1 ведро (за течности, много рядко за насипни неща) - около 10-12 литра.
  • 1 делва за вино (за течности) - около 20 литра
  • 1 чувал (за насипни неща) - около 50-60 литра
  • 1 бъчва (за течности) - около 120 литра.
• Тегло:
  • 1 ока - 1.2 кг.
  • 1 чувал - около 50 кг. (зависи от размера на чувала и плътността на пълнежа - чувал вълна би бил по-лек; по-леките неща обикновено се слагат в по-големи чували, така че теглото за повечето чували с пълнеж варира около 50 кг.)
  • 1 вол - около 300 кг.

За тегло на насипни или наливни материали понякога се използват и мерките за обем, но обикновено само при нужда. Предметното мислене, поощрявано на Ортодокс, възприема подобна „абстракция“ като нещо не както трябва, или направо глупаво.