Йосиф Водителя

Йосиф Водителя (Кирил Димитров)
Създаден от:	Григор Гачев
Настойник:	Григор Гачев

Йосиф Водителя е създател на Разделенския проект за света Ортодокс. Предводител е на религиозната общност, подала този проект. След преселването става Първи Патриарх на света, а след смъртта си - и официален негов светец.

Биография

Роден е в София под името Кирил Димитров, почти седемдесет години преди Разделението, в бедно и не особено дружно семейство. Баща му ги напуска преди Кирил да е навършил година. Майката не смогва едновременно да изкарва хляба на семейството и да се грижи за сина си достатъчно. Разболява се когато той е на шестнайсет години и умира година по-късно.

Още като дете той попада в лоша компания, учи се зле и напуска училище преди да завърши средно образование. Известно време работи груба физическа работа тук-там, за да издържа болната си майка. Когато тя умира, той се хваща на работа при наркодилъри, подмамен от заплащането, като „охранител“. По това време той е вече зрял, доста здрав физически за възрастта си, добре ориентиран в живота, извънредно практичен и на практика напълно безскрупулен (макар и никак да не е смелчага). Потаен е като личност и умее великолепно да се преструва (косвени тестове, проведени по-късно на базата на информация за личността му, показват, че би бил извънредно талантлив актьор). Непрекъснато попива новото; продължавал е да се усъвършенства дори на преклонна възраст. Няма никакви предразсъдъци срещу манипулирането на околните и старателно се учи на този „занаят“. Притежава остър, бърз и изобретателен ум.

Първата задача, с която е натоварен, е да участва в група, която да ликвидира бивш „охранител“, опитал се да се откъсне от „бизнеса“, но знаещ прекалено много. Младият Кирил моментално се досеща защо е натоварен с тази работа, а и какво го очаква някъде в бъдещето (ако не загине преди това), и е здравата уплашен. Измисля си стомашна криза, разиграва доста убедителна сцена пред „колегите“ от групата и се скатава от убийството, за да не бъде използвано после участието му срещу него. През следващите няколко месеца се прави на изключително трудолюбив и старателен, макар и болен, и успява да скъта някоя пара без да се натопи в нито едно по-сериозно престъпление.

В подходящ момент хваща тайно автобуса за Германия. Месец и нещо се крие къде ли не, работи нелегално и трепери от всеки шум наоколо. В един момент случайно попада на американски мисионери, дошли да проповядват сред най-изпадналите. Научава съвсем случайно, че те оглеждат за богобоязливи и съвестни хора, които да пратят на обучение в САЩ за мисионери, и си съставя план. Разказва им, че го гонят зли наркотрафиканти за отмъщение, че им е пречил. Заявява, че е много дълбоко вярващ и богобоязлив (всъщност през живота си не е виждал кръст или икона отблизо), и че иска да работи за Бога като доброволец, без да очаква нищо в замяна.

Актьорското му майсторство подлъгва дори виделите немалко мисионери (а те са видели повече, отколкото той предполага!). След два месеца криене в жилището им и старателно домакинстване те го пращат в САЩ на обучение, в специализиран църковен лагер. (Той пък използва тази възможност, за да си създаде фалшива самоличност.)

Там наш Кирил открива, че „църквата“ им всъщност е секта, насочена единствено към промиване на мозъци и докопване до власт. Старателно се преструва на добре зомбиран и успешно прави кариера в йерархията им - за пет години се издига до трето ниво пастор, с подчинени повече от сто „свещеници“. Всички се възхищават на съчетаните в него агресивна набожност със здрава практичност и усет за реалния свят (първото е често при тях, но второто - не: промитите мозъци рядко са адекватни).

Идилията свършва, когато големи клечки от църквата решават да играят с чуждо разузнаване, подмамени от обещания за власт и влияние. Тайните служби ги разкриват и сектата е безмилостно разтурена. Нашият герой се оказва точно на нивото под тези хора - хем нищо незнаещ за игрите им, хем твърде високо, за да бъде оставен просто така. Вече под името Димитър Христов той е депортиран обратно в България. За негово щастие - с прилична сума пари в джоба (колкото пари на сектата е успял да открадне).

Като практичен човек, той бутва рушвети тук-там и легализира новата си самоличност. Идеята за владеене на умовете и душите на хората чрез религиозен контрол му е харесала страхотно, и той се насочва към православната черква. Нови умилителни лъжи и съчинения как тежко се е борил за православието в САЩ, нови рушвети, ново актьорство и малко учене го сдобиват с черковен сан, името Йосиф и работа като свещеник в малка софийска черквичка.

Нашият герой иска много повече, но удря тук на камък. Девет десети от свещениците около него са също практични хора и няма да си отстъпят постовете и властта на никого така лесно. Той има интелекта и манипулативността си, но те имат връзките. Новоименованият Йосиф бързо разбира, че надали ще успее да стане нещо повече от квартално отче. Амбициите му обаче не се задоволяват с това и той се замисля какво да направи, за да концентрира влияние зад себе си.

Полезен се оказва отново примерът на САЩ, където силни религиозни организации се обявяват срещу аугментациите и първите опити за създаване на Безтелесни, и печелят добра политическа основа по този начин. Там тези организации разчитат предимно на религиозната основа на американеца. Йосиф знае, че българите далеч не са толкова религиозни, но решава да разчита на нещо друго.

На българска почва тези нововъведения вече също текат, и то главно сред тази част от населението, която като финансови възможности е неговият елит, а като човешки качества - утайката му. Огромният процент от хората не могат да си ги позволят, и завиждат и мразят (често напълно оправдано) тези, които могат. Йосиф решава да използва това тяхно недоволство.

След две години старателно доизучаване на социално инженерство и съчиняване на общата схема, Йосиф скалъпва познатата от историята на Ортодокс философия, на този етап още много груба. Създава официално своя секта (декларирана просто като „група на искрените православни“) и развява байрака на християнството срещу аморалността и безчовечието, достигнали до физическо въплъщение - превръщането на хората в не-хора. И проповядва нуждата от фундаменталистка православна държава, която да лиши не-хората от правата, които не бива да им се полагат.

Отначало последователите му са доста и сектата му започва да набира застрашителна скорост. Подкрепена от него политическа сила успява да влезе в парламента и чрез нея той получава още повече известност. Тъй като обаче не успява да се сговори добре с мафията (винаги го е страх от тези хора), влиянието му е умело подрязано чрез контролираните от нея медии - Йосиф и хората му са обрисувани като войнстващи зомбирани фундаменталисти, нещо като секта на талибани. В добавка, аугментациите стават все по-евтини и достъпни и за обикновените хора, а българинът лесно забравя набожност, като види келепир...

Малко по малко сектата на Йосиф започва да заглъхва и оредява. Фанатизмът ѝ обаче не намалява, дори напротив. Масовото навлизане на нанотехнологиите прави и не толкова богатите все по-свободни като време и сили. Хората му прекарват все повече време сред „свои“ и се самонавиват. Йосиф бързо разбира, че вече няма как да се пусне от хорото, дори да иска - точно както преди с наркобизнеса. Е, този път нещата са легални, най-отгоре е той, гледат го в устата, носят го на ръце и го смятат за пророк. А това може да не е в мащабите на цяла държава, но все пак е каквото той е искал.

Йосиф продължава да се бори за власт и влияние, и да допромива и оформя умовете на паството си. Борбата му тече с променлив успех и макар да не става кой знае колко могъщ, той натрупва приличен опит и умения в лидерството и изчиства и подрежда философията си доста добре. Когато Безтелесните съобщават за решението си за Преселението и за възможността за подаване на проекти за светове, той решава да се свърже тайно с тях и да действа.

Свързването не минава гладко и лесно. Отначало изобщо му е отказано да подаде проект. Хитрецът обаче решава да подходи с разбраност и човечност към Безтелесните. Това също не е посрещнато безрезервно, но с молби и унижения при закрити врати той успява да договори правото да подаде проект.

Официалният мотив Безтелесните да му отказват е, че свят с философия като неговата не би бил стабилен, и не би издържал повече от две-три столетия. (На Йосиф от това не му пука особено, нали няма да живее толкова дълго, но се налага да се прави на загрижен пред тях. Не че и те му вярват, но виждат полза в него.) Те му предлагат помощ за доизчистването на философията и стабилизирането на проекта. Той поставя условия и успява да се пребори за някои... е, поне за тези, на които Безтелесните всъщност не държат.

Всички контакти на Йосиф с Безтелесните остават запазени в пълна тайна от паството му. Проектът е съставен от него, с беглата помощ на седем-осем най-близки съветници, при абсолютна секретност. Той успява да съчини правдоподобни религиозни обяснения за всичко, което „миряните“ се налага да направят - и за подписите, които трябва да поставят, и за преминаването през предоставения портал...

Към момента на Преселението Йосиф е на почти седемдесет години. Пристигнал веднъж на Ортодокс, той се развихря. Вече никой не му пречи да се обяви за Патриарх (по-точно да „приеме с нежелание“ народът да го обяви, след като е доказал, че може да ги отведе в Обетована земя). За щастие, освен талантлив актьор и манипулатор той се оказва и талантлив организатор - а където талантът му не достига, съветите на Безтелесния Отговорник на Ортодокс помагат.

Доста скоро след Преселението Йосиф разбира, че е получил абсолютно всичко, за което е мечтал. (Всъщност, при един разговор Отговорникът му го казва направо и го пита какво смята да прави оттук нататък.) Новопосветеният Патриарх бързо разбира, че ако има нещо, което да му е останало като смисъл за съществуване, то е да направи сътвореното от него колкото се може по-трайно и истинско. Част от което, като начало, е да бъде това, което един истински Патриарх трябва да бъде - отначало престорено, после - все повече наистина. Какво му коства, и какво друго има за правене?

Тук идва и промяната. На преселенците се раждат деца, които въпреки силно религиозното възпитание най-често не са чак слепи фанатици, и биха видели неискреностите на Йосиф. Междувременно обаче той все повече се превръща в наистина искрен духовен баща на хората си, готов за тях на всичко. И когато Отговорникът на няколко пъти го „подпомага“ лекичко със сътворяване на чудеса, основата е поставена. На стари години мошеникът и властолюбец се превръща постепенно в достоен човек.

За разлика обаче от повечето достойни хора, Йосиф се е учил над половин век да мошеничества и е овладял това изкуство до завидна висота. Веднъж решил, че иска да сътвори нещо истинско и свястно, той с лекота лови шмекерите, кариеристите и властолюбците, и взима абсолютно безскрупулни мерки срещу тях. Именно на тази му политика, упражнявана почти петдесет години, се дължи на практика пълното изчистване на свещеническото тяло на Ортодокс от егоистични кариеристи и кариеризъм, попадането на цялата власт в ръцете на искрено набожни и загрижени хора, и създаването на ефективна система от мерки, която да запази властта в ръцете на такива хора. (Което е и целта на Отговорника, и той подпомага Йосиф за нея с всичко необходимо.)

Не е известно Йосиф да е имал постоянна връзка през живота си, или пък деца. Знае се, че преди да стане свещеник е имал доста приятелки. Носят се слухове, че е имал и след това, и дори че е бил влюбен. Доказателства обаче не са запазени. Гени, които биха могли да са негови, се откриват при случайни изследвания в популации извън Ортодокс (на Ортодокс, естествено, никога не е правено изследване), но те биха могли да бъдат предадени и от негови близки роднини.

Йосиф Водителя умира на сто и седемнадесет години като първи Патриарх на Ортодокс, с удовлетворението от осмислен и постигнал достойна цел живот. Гробът му се намира в Патриаршеското гробище в Свети град, зад централната катедрала на Ортодокс, наречена също на негово име - „Свети Йосиф Водител“. И е най-първата от чудотворните светини на Ортодокс - преспалите на него се излекуват от болестите си, ако дори малко го заслужават. Разбира се, това е дело на Отговорника и е неговото признание към паметта и делото на Йосиф. Всички други чудотворни светини на Ортодокс (включително иконата на Богородица от Петлевския манастир) са дело на Отговорника и тръгват от тази традиция.

Въвеждането на цирковете и на Анатемосването

Историята за въвеждането на Ортодокс на цирковете и на Анатемосването е един от най-нагледните примери за манипулативността на Йосиф.

Още скоро след Преселението се разбира, че някои от преселниците са просто хора, записали се в сектата на Йосиф в последната минута, колкото да имат къде да отидат, и че всъщност не са чак толкова ентусиазирани от средновековно-аскетичния живот, тежката работа и глупавите молитви. Част, макар и малка, от младото поколение също се води по техния ум, и това почва да натрупва разлики и напрежения - макар и на този етап още дискретни. Йосиф го забелязва и успява да го държи под контрол, но не е щастлив от факта.

Трийсетина години след Преселението при разговор Отговорникът му подхвърля идеята, че проблемът е принципен за един изцяло религиозен свят, и че някакво развлечение, примерно пътуващи циркове, може да е от полза. Йосиф знае какво значи „съвет от Отговорника“, така че се заема да го реализира. Включвайки и свои планове.

За изпълнител той набелязва новопроизведения митрополит Григорий - човек напълно от неговия тип, петдесетинагодишен амбициозен и хитър лицемер и кариерист. Споделя с него плана за създаването на първия цирк, и тъй като здравето му се е влошило, го прави свой временен наместник и говорител, и го оставя да въвежда идеята. Другите митрополити, консервативни и искрено вярващи (и заради това негодни да управляват цял свят, по мнението на Йосиф), се възпротивяват на идеята за цирка, но Григорий използва новите си правомощия и смазва несъгласието им.

Съвсем скоро циркът е създаден. Григорий рапортува успеха, похвален е публично от Йосиф и е даден за пример пред всички като най-достоен изпълнител и следовник. Почти веднага след това обаче здравето на Йосиф се влошава още повече, и той посочва Григорий официално за свой наместник по време на болестта. Два месеца Йосиф е много зле - едва ходи, подкрепян от помощници, и се движи единствено до трапезарията и обратно (отказал да му носят храната в стаята, уж от скромност, но всъщност за да наблюдава духовниците си). Всички смятат, че идва краят на почти стогодишния старец. През това време Григорий затвърждава позициите си и поема на практика цялата власт в свои ръце. Вече никой не се съмнява, че той ще е следващият Патриарх.

Един ден обаче Йосиф му споделя на четири очи, че се чувства по-добре, че смята скоро да поеме отново юздите, и че има „сериозни забележки“ към управлението му. Григорий е изплашен, че перспективата да стане Патриарх може да се провали, и решава да действа. Още при Преселението той е пренесъл тайно някои неща, едно от които е шишенце със силна отрова. Случаят е до немай-къде подходящ за нея - покрай болестта си Йосиф не може да яде топла храна и за него в готварницата отрано се оставя отделна паница, за да изстине. Час преди обяда Григорий минава през трапезарията, отпраща за малко готвача и слага отрова в паницата на Йосиф.

Както винаги, Йосиф докретва до столовата, подпиран от помощници, и сяда на масата. Докато другите се нахвърлят на храната, той незабелязано кога вместо това е вдигнал очи към небето и известно време говори неясно с някой, видим само за него. Когато всички са почти привършили (и повечето са го забелязали), той се надига и обяснява, че го е посетил ангел-хранител, който го е предупредил - в храната му има сложена отрова. Всички са смаяни, Григорий - стреснат. Йосиф продължава, че ангелът му е казал: „Яж смело, Божията сила ще превърне в устата ти отровата в цяр за болестта ти“. Сяда и сред ужаса на околните се нахранва спокойно. След това става енергично, очевидно излекуван отведнъж, и заявява: „Нека който го стори си признае - иначе отровата ще плъзне в неговата кръв. Само признанието ще го спаси от ужасна смърт.“

Смайването на всички е на върха си - видели са Божие чудо. Григорий не вярва в чудеса, но разбира - Йосиф го е усетил и изиграл. Очевидно му е пробутал обратно отровената храна. Не може да повърне пред другите - ще се сетят. А отровата не чака. Единствената надежда да спаси живота си, поне за момента, е да си признае... Налага се Йосиф да го защити с тялото си от гнева на околните. След като дават останалите в паницата на Йосиф няколко лъжици чорба на едно куче, то умира, а при претърсването на стаята на Григорий намират шишенцето с отровата.

На съда над Григорий всички искат смъртно наказание, но Йосиф се възпротивява, с авторитета си на Патриарх. „Животът е даден от Господа - който иска да го отнеме, с колкото и добри намерения да е, помага на сатаната. Засрамете се!... Вяра в Григорий имах преди - милост ще имам за него и сега.“ Всички за пореден път са смаяни от благородството и светостта му. Като наказание за такова престъпление, спуснато му чрез просветление свише, Йосиф обявява Анатемосването. Липсва информация какво се е случило с Григорий, след като бива Анатемосан и прогонен от околността на селището. Изследователи от Академия предполагат, че той не е понесъл провала си и се е самоубил.

(Седемдесет години по-късно Третият Патриарх след избирането си се заинтересува от съдбата на Григорий. След като не успява да намери никаква информация какво се е случило с него, Патриархът постановява, че е редно Григорий да получи християнско погребение и гроб, ако и символични. На неуверените няколко митрополити обяснява, че ако Йосиф Водителя е бил жив, е щял да направи точно това, и че следователно да не го направят е рушене на делото на Йосиф. Съответно, в Гробището на Основателите е проведена погребална служба, погребан е празен ковчег и е поставен надгробен камък с името на Григорий. Пазителите на гробището го дават за пример какво значи християнско опрощение.)

След прогонването другите митрополити се заемат да отменят всичко, създадено или подкрепено от Григорий. Йосиф използва ентусиазма им, за да внесе изгодни му промени в много области - запазва някои от създадените неща („Не горете юргана заради бълхата!“), модифицира други, премахва трети (въпреки че Григорий не е имал нищо общо с тях), въвежда четвърти. Циркът е сред запазените. (За което циркаджиите му се отплащат с благодарност и още славославене.) Въведено е обаче правило циркът да не развлича хората целогодишно. Отначало, докато преселниците още живеят на едно място, циркът дава представления по един месец годишно. Когато започва разселването, циркът малко по малко става постоянен и пътува между населените места. После се появяват и други циркове, но никъде няма твърде чести представления.

Всъщност Йосиф още преди Преселението е забелязал колко амбициозен и безскрупулен е Григорий, и е искал да го отстрани, за да не му забие някой ден нож в гърба. Хитрият момък обаче не му е давал никакъв повод. На Ортодокс Йосиф го издига, за да може да го наблюдава отблизо, и да се опита да го спечели - без успех. Григорий не прави нищо лошо, но си остава отвътре все така безскрупулен. Йосиф разбира, че петдесет години по-младият Григорий ще го чака търпеливо да отслабне, и търси възможност да му скрои номер.

Естествено, болестта на Йосиф е от начало до край преструвка. Той също е пренесъл тайно при Преселението цял сандък „неортодоксални“ неща. Между тях са голям брой микрокамери, които е набучил къде ли не, и вградено в личния му кръст устройство за наблюдение и контрол. Чрез тях той си спечелва името на мъдрец, който лесно отгатва скритото в хората; все пак обаче не може да наблюдава всичко и всеки непрекъснато. Усамотил се в стаята си като болник (и то скромен, който се срамува да занимава гледачи със себе си) и поставил Григорий начело на нещата, Йосиф съсредоточава вниманието си върху него.

(Уж неспособен да стане и да се движи без помощ, Йосиф е пъргав като младеж, когато няма кой да го гледа, или пък е отпратил гледача, примерно да му донесе студена вода от реката за компрес на болната глава... Денем почти всички са на работа, а нощем спят здраво след тежкия труд; така Йосиф получава свобода на придвижване, без никой да го забележи. Когато не почива или планира ходовете си, Йосиф премисля Анатемосването като наказание, и какви точно промени иска да внесе в създадените обичаи.)

При постоянното наблюдение Йосиф забелязва, че Григорий очевидно също е донесъл нелегално това-онова. Издебва възможност, претърсва нещата му и намира шишенцето с отровата. Взима мъничко от нея; първоначалната му идея е да я подхвърли пръв на Григорий, но после му хрумва по-добра. Обявява, че стомахът му е зле и помолва да оставят храната за него отделно, за да изстива (всъщност за да създаде на Григорий удобна възможност именно да му подхвърли отрова - така знае за какво да внимава). Тъй като Григорий продължава да изчаква, Йосиф накрая го провокира с „усещането за подобрение“ и „сериозните забележки“, и започва да го следи непрекъснато.

Отначало идеята на Йосиф е да отстрани Григорий без съжаление. Докато го провокира обаче, му става жал - вижда в него по-младия себе си. Задава си въпроса дали „врагът“ му не би бил всъщност най-подходящият му наследник, като най-практичен и реалистичен от митрополитите. И решава провокацията да е изпитание и за двамата - и ако Григорий издържи изпитанието и предпочете вярността, да бъде определен за следващият Патриарх, когато Йосиф си отиде... Григорий обаче се проваля.

След като Григорий отравя храната му, Йосиф минава тайно след него, изхвърля отровената храна и слага в паницата си чиста. Привършвайки храненето си в трапезарията, незабелязано пуска в няколкото умишлено оставени в паницата лъжици чорба отровата, която е взел и настоява, „за да е сигурно, че не набеждава никого напразно в смъртен грях“, да я пробват на животно. Останалото свършва един дяволит поглед към Григорий, така че онзи да го забележи и да си помисли, че отровената храна е отишла при него.

След като всичко е свършило, Йосиф е убеден, че никой не е забелязал нищо. На Ортодокс обаче има един, който и без микрокамери спокойно може да следи всяко движение и дори мисъл на всеки - Отговорникът. Той е видял решението на Йосиф да подложи на изпитание себе си. Двайсетина години по-късно, след като Йосиф умира, целебното действие на гроба му взима идеята си именно от номера му с „чудодейното изцеление“ - и създаването му е признателност на Отговорника към Йосиф, базирана отчасти и на решението на Патриарха да изпита себе си.

Други

• Ортодокс (роман)